Той кимна одобрително.
— Разбираемо е. Както ти ще ни учиш на новостите от голямата цивилизация между звездите, от която сме отделени от столетия, така и ние ще ти разкриваме учението на гения Марк Форър… нека електронният поток по неговите проводници никога да не спира!
Приятна молитва за тази отдавна изчезнала машина. Все пак ми беше трудно да разбера такава обич към куп платки, независимо колко са сложни. Достатъчно, време бе да се заема с работа.
— Можеш ли да откриеш къде е моят приятел Мортън?
— Искаш ли да отидеш там? За мен ще бъде чест да те заведа.
— Ти знаеш… — Погледнах изумено, после отговорих на собствените си въпроси. — Разбира се, всички в града знаят къде сме отседнали.
— Правилно. Караш ли велосипед?
— Много отдавна не съм карал… но след като си се научил, никога не се забравя. — Разумна форма на транспорт, велосипедът, улиците на този град бяха пълни с колоездачи. Свих на вързоп униформата за евентуално ползване в бъдеще и обух широките шорти, които ми даде Чолгошц. Те и моята долна риза представляваха обичайно местно облекло за каране на велосипед. Така облечен, отидох в градината и направих сто лицеви опори. Когато завърших и се изправих на крака, трепнах при вида на човек, подпрян на лъскав червен велосипед.
— Нямах намерение да ви стряскам — каза той. — Не исках да прекъсвам ритуала ви. Чолгошц ми телефонира и ви докарах вашия велосипед. Най-добрия, който имам на склад.
— Благодаря, благодаря… истинска красота. Но се страхувам, че не мога да ви платя за него…
Той се усмихна.
— Вече ми платихте. Отбих се в банката и удържах сумата от сметката ви. Там ме помолиха да ви дам това.
Примигнах, когато ми подаде рабч диск. С етикет „Джеймс ди Гриз“. На малкия течнокристален дисплей пишеше: Остатък 64,678.
— В банката ме помолиха още да ви кажа да им се обадите. Не са сигурни колко часа сте работили в служба на обществото миналата нощ. Ако бъдете така добър да им съобщите, те ще направят корекция.
— Аз съм в системата! — извиках радостно. Човекът с велосипеда сияеше от щастие.
— Разбира се! Вие сте индивид и Индивидуалния мутуализъм е ваше право. Приемете моите поздравления! Нека вашата рабч сметка расте и нека животът ви бъде дълъг и щастлив!
Двайсет и шеста глава
Проблемите започнаха на следващата сутрин. Цяла нощ пристигаха рапорти за фантастичния успех на акцията. Войниците се бяха стекли масово в града с пропуски и бяха оценили високо чистия въздух, бяха посрещнати радушно на задния вход на някакъв магазин за дрехи, където сменяха униформите си и след това ги товареха на влакове. Последният войник напусна точно преди полунощ, когато започна полицейският час.
И нямаше никаква тревога, поне в началото. За щастие в лагера имаше четири портала и аз предполагам, че военните полицаи на всеки портал, с тяхното вродено невежество, са мислели, че връщащите се войници използват другите. Следователно те са били щастливи, че не трябва да си развалят вечерта. Нашата операция беше толкова успешна, че дори и извънредните влакове не стигнаха за тълпите дезертьори. Около стотина бяха още в града. Те трябваше да се крият до среднощ, когато се надявахме да ги прекараме до гарата.
С новопридобитото си богатство купих като подарък за нашите домакини един огромен телевизор. Двамата с Мортън гледахме предаването на местната станция, когато военните го прекъснаха. И двамата зяпахме с интерес, защото беше някакво честване, годишнина от включване на първата печатна платка на Марк Форър или нещо подобно и целият град бе излязъл на улиците. Ние гледахме парада, оглавяван от женския велосипеден клуб — бронзови крайници и развяващи се полички, — когато картината трепна и изчезна, за да се появи намръщената физиономия на генерал Зенър.
— Изключи го! — изпъшка Мортън. — Ако го гледам, няма да мога да вечерям.
— Остави го. Новините няма да са добри, но тъй като все някога трябва да ги чуем… по-добре да е сега.
— Внимание! — каза Зенър и Мортън изсвири с уста; махнах му с ръка да пази тишина. — Всички ме познавате, генерал Зенър от освободителните сили. Вие знаете, че съм добър и търпелив човек…
— Голям демагог!
— Тихо!
— … твърд и справедлив лидер. Сега е време да се прояви твърдост и справедливост. Преди малко открих, че неколцина страхливци от верните ми войници са били достатъчно глупави, за да се опитат да дезертират. Дезертьорството се наказва със смърт…
— Какво не се наказва със смърт в тази скапана армия!
— … и аз зная, че никой от вас не иска това да се случи на глупавите и подведени млади мъже. Ето съобщението. Удължавам издадените миналата вечер пропуски до двайсет и четири часа. Те важат до полунощ. Никой войник, който се върне в базата до това време, няма да бъде наказан. Съветвам всички хора от града да говорят на подведените младежи, които се крият между вас. Кажете им да се върнат. Вие знаете къде са те. Отидете при тях. Съобщете им това великодушно предложение.