Двайсет и седма глава
Заповядах на моята група от очарователни красавици да стане и се чуха стонове и протестни викове.
— Край на почивката! — изкомандвах строго. — Имаме още да въртим, докато изпълним плана и ако искате да се измъкнете живи, ще трябва да изпълнявате моите заповеди. Когато кажа жаба, трябва да скачате.
Изчаках, докато хорът от крякане и други имитации на жабешки звуци затихне, преди отново да заговоря.
— Имаме да караме още около половин час. И преди да охкате, си спомнете, че тези сладки млади момичета, които рискуват живота си, за да ни спасят, трябва да карат с нас… след това по друг път да се върнат в града. И за да не го забравим, нека да ги поздравим.
Последва хор от викове, благодарности, поздравления… и немалко целувки. Трябваше да изсвиря за внимание, преди да стихнат.
— Ето какво ще правим. Сега отиваме до една фабрика, която има странична железопътна линия. Там ще пристигне един товарен влак от север. Качваме се и заминаваме. Докато не отидем далеч от града, няма да има никакви спирания. Сега… на велосипедите! Пълен напред!
По време на карането беше тихо, защото моите галантни колоездачи се чувстваха напрегнати. Когато над нас се появи един хеликоптер, настъпи известна паника, но аз заповядах мъжете да наведат глави… момичетата да махат с ръце и да се усмихват, Този ход даде желания резултат и след това нямахме никакви тревоги. На последния завой към фабриката чухме свирката на влака. Когато пристигнахме там, товарните вагони тъкмо влизаха в линията.
— Отваряйте вратите! — заповядах аз. — Влизайте, преди да се е появил някой друг хеликоптер. Вземете велосипедите си… те ще ви се удържат от бъдещите ви сметки… помахайте с ръка и изпратете въздушни целувки на момичетата, защото след минута тръгваме.
Обърнах се да благодаря на Нийб, страхотно момиче с мургави крайници и червена коса, което беше председател на велоклуба, но тя предаваше знамето на заместничката си. После обърна велосипеда си към мен и ме погледна с такава усмивка, която можеше да разтопи дръжките на моя велосипед.
— Мога ли да се окажа прогресивна, чуждоземецо Джеймс ди Гриз, и да ви натрапя моето присъствие? Достатъчно е да кажете „не“ и ще си отида.
— Хм…!
— Предполагам, че това означава „да“. — Тя се качи на товарния вагон, подпря велосипеда си до моя и седна изискано върху бала сено. — Вие сте много мил. До днес ходех на училище в Белегарик, но сега и аз като всички други заминавам. Домът ми е в една ферма на север, в селцето Линг. Говорих с баща си и майка си, братята и сестрите си, и баба. За всички тях ще бъде чест, ако останете при нас колкото дълго желаете.
Знаех, че Мортън слуша, защото лицето му съвсем позеленя и той се нацупи.
— За мен би било чест. Каква чудесна идея!
Тя се усмихна, после видя лицето на Мортън и изразът й се промени.
— Вашият приятел да не е болен?
— Не — въздъхнах великодушно аз. — Така изглежда само, защото няма къде да отиде и се надяваше да поканите и него.
— Разбира се, че поканата се отнася и за него!
Физиономията на Мортън мигновено се проясни и той се усмихна срамежливо.
— Приемам поканата с благодарност. Но само за малко. Докато установя връзка с една моя приятелка на име Шарла.
— О, ти не си я забравил — казах аз добродушно и щом Нийб се обърна настрана, той ме стрелна с очи.
Отпуснахме се, пътуването беше приятно. Пътят бе равен, влакът — бърз. След един час знаехме, че сме далеч от града и врага, който ни дебнеше там. Балите сено бяха разкъсани и уморените бивши момичета, подложили за възглавници пълните с пух сутиени, спяха. Беше почти тъмно, когато спряхме. На влака бяха натоварени кошници с домашни лакомства. Ядохме и пихме, и отново заспахме. Събудих се от лекото докосване на мека ръка до рамото ми.
— Пристигнахме — каза Нийб. — Трябва да събудя приятеля ви.
През отворената врата се виждаха навън да се движат светлини, колелата изскърцаха и влакът спря. Слязохме и поехме велосипедите си, които ни подадоха. Следвани от весели викове и пожелания за добър път, ние се качихме на колелата и продължихме след Нийб по шосето, което водеше от града към семейната ферма. Пътят беше равен и се виждаше добре. Половината небе бе покрито с великолепна мъглявина и изливаше върху нас студена бяла светлина.
— Дори и да мога, никога не бих се върнал в Невенкебла — заяви задъхан Мортън.
— Семейството ти е там.
— Ще ми липсва… но няма да ми липсва наборната служба, армията, военните, нетърпимостта…