— И с онзи жироскоп там долу е много трудно да се отклони — казах аз.
— Открихте го. Желая ви късмет.
Нийб включи и голямото ускорение ме залепи на седалката. Понесохме се напред по празния път.
— Ще намаля преди да достигнем бариерата. Не е ли удоволствие да се пътува! Каква ли максимална скорост може да вдигне?
— Недейте… проверява! — изграчих аз, когато пейзажът се замъгли пред очите ми. — Макар че съм стар човек и животът ми е бил пълноценен, още не ми се ще да се разделям с него!
Тя се засмя с чудесния си, приличен на камбанен звън смях и намали приблизително до скоростта на звука. Нийб очевидно познаваше добре пътя, с всички тези велосипедни излети, защото точно пред бариерата на пътя намали до пълзене, после взе завоя.
— Защо сте блокирали така пътя, негодници! — извиках аз сопнато от прозореца и размахах бастун към дебелия капитан, който се беше подпрял на бариерата и си чистеше зъбите с клечка. Остатъци от гореща храна, надявах се.
— Затваряй си устата, старче. Къде мислиш, че отиваш?
— Наистина ли си толкова тъп, колкото изглеждаш, глупако? Не си ли чул нарежданията на върховния командир? Градските работници веднага да се върнат. Аз съм електроинженер и ако искате светлина във вашите нужници и хладилници за вашите бири, моментално трябва да вдигнете тази бариера.
— Спри тези глупости, старче — изсмя се той. Но отстъпи назад и даде знак на двама сержанти, които вдигнаха бариерата, Никакъв редник не се вижда, отбелязах аз. Надявах се, че офицерите се развличаха, като за разнообразие вършеха тяхната работа. Когато минахме покрай постовите, размахах за последен път бастуна, продължихме по пътя и се загубихме от погледа им зад един завой. Нийб спря пред първата телефонна кабина и аз скочих с артритните си крака.
— В града ли си? — попита Стърнър.
— Току-що пристигнах.
— Много добре. Ще се срещнем на входа.
— На входа? Какъв вход, къде?
— На площад „Марк Форър“, разбира се. Къде другаде?
Добър въпрос. Аз си представях, че там има само статуя. Не бях разбрал, че там е и жилището на стария Марк. Качих се в колата и тя потегли с обичайното свистене на гуми. Докато пътувахме, свалих част от маскировката си, започвайки с хамута. Оставих брадата, в случай че има патрули… и наистина имаше.
— Намалете — помолих аз. — Нека да не будим подозрение.
Сержантът, който водеше патрула, ни погледна, когато минахме покрай него. Не му обърнах никакво внимание, но бях впечатлен от неговото отделение. Когато завиха зад ъгъла, последните двама се шмугнаха в отворената врата на една сграда и се изгубиха. Така че не само дезертьорите не се връщаха… ами и техният брой непрекъснато се увеличаваше. Страхотно! Ако това продължи, в скоро време армията на Зенър ще се състои само от офицери и сержанти. С такъв състав не се печелят войни. Видях, че се доближаваме до целта, затова смъкнах брадата и бръчките и когато пристигнахме на площада и колата спря, бях с четирийсет години по-млад. Стърнър стоеше пред статуята и я гледаше възхитен.
— Бих искал да дойда с теб — каза той.
— Аз също — съгласи се с него Нийб. — Ще бъде страшно вълнуващо. Но, разбира се, ние не сме поканени и не можем да се натрапим.
— Откъде да вляза?
Стърнър посочи бронзовата врата на задната страна на каменния постамент на статуята.
— Оттам.
— Взе ли ключ? — Те ме погледнаха изненадани.
— Разбира се, че не. Не е заключено.
— Трябваше да се досетя — промърморих аз. Каква философия. Стотици, хиляди години тази врата не е била заключена и никой не е влизал вътре. Протегнах ръка, а те я стиснаха и тържествено я разтърсиха. Разбрах защо. Това беше като сбогуване с главата на местната църква, който тръгва по стълбата към Бога.
Натиснах силно и дръжката се завъртя. Бутнах вратата и тя със скърцане бавно се отвори. Леко запрашени стъпала водеха надолу. Светнаха лампи и видях, че една от крушките е изгоряла. Надявах се Марк Форър да не е.
Кихнах от праха, който бях вдигнал с краката си. Слязох много надолу. Стъпалата свършиха в малка стая с осветени електрически схеми по стените и голяма позлатена врата. В нея бяха изрязани и инкрустирани с диаманти безсмъртните думи: „СЪЩЕСТВУВАМ. СЛЕДОВАТЕЛНО МИСЛЯ“. Под тях имаше малък надпис с червени букви: „МОЛЯ, ИЗТРИЙТЕ СИ КРАКАТА ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕТЕ“. Изтрих си краката на поставената за целта изтривалка, поех дълбоко дъх и се пресегнах към дръжката, която изглеждаше изсечена от рубин.
Вратата се отвори на добре смазаните панти и влязох. Голяма, добре осветена стая, суха и кондиционирана. Циферблати и електронни прибори покриваха едната стена. А в средата на стаята…