— Значи просто ще си седиш тук, ще слушаш как ти цвъртят електроните и ще ги оставиш да умрат.
— Хората и по-рано са умирали за своята вяра.
— Страхотно. Аз обаче искам да живея за моята. И ще направя нещо… дори ти да не можеш.
— Какво смяташ да направиш?
— Още не знам. Можеш ли да ми дадеш някакъв съвет?
— За какво?
— Как да ги спася, ето за какво. Как да сложа край на нашествието и да убия Зенър…
И тогава се сетих. Не беше необходимо да изтъквам политически аргументи пред Марк… трябваше просто да използвам неговия интелект. Ако има банки с памет стари хиляди години, той сигурно разполага с необходимата ми информация. А аз все още пазех електронния птицошпионин.
— Ей, Марк, стара машино, ти можеш да ми помогнеш! Искам само малко информация.
— Разбира се.
— Знаеш ли пространствените координати на тази система и тази планета?
— Разбира се.
— Тогава ми направи една малка разпечатка от тях, колкото се може по-бързо! Да изпратя съобщение със свръхсветлинна скорост до Галактическия съюз за помощ.
— Не разбирам защо трябва да го правя.
Излязох от кожата си.
— Не разбираш…! Чуй, ти, малоумна машино, аз те моля само за малко информация, която ще спаси човешки живот… а ти не разбираш…
— Джим, мой чуждоземен приятелю. Не си изтървавай нервите толкова лесно. Лошо е за кръвното ти налягане. Нека да завърша изявлението си, ако може. Щях да добавя, че тази информация е напълно излишна. Ти вече изпрати съобщение със свръхсветлинна скорост, още когато си върна дегизирания като гарван предавател.
Двайсет и девета глава
— Вече съм изпратил съобщение със свръхсветлинна скорост? — зяпнах аз и мислите ми започнаха да се въртят в кръг.
— Изпратил си.
— Но… но… но… — Спрях, стиснах разума си за врата и силно го разтърсих. Логика, Джим, време е за логика. — В записаното съобщение на капитан Варод се казваше, че ще са ми необходими координатите, за да изпратя съобщение със свръхсветлинна скорост.
— Това явно е било лъжа.
— Ако кажа, че беше радиосъобщение, пак ли е лъжа?
— Разбира се.
Закрачих напред-назад, а телевизионната камера ме следваше. Какво ставаше? Защо ме бе излъгал Варод за сигнала? И ако го беше получил, къде се бавеше той? Ако е получил сигнала и не е изпратил флота или друга помощ, тогава той е отговорен за убийствата. Съюзът не би направил такова нещо. Но Марк може би знаеше какво става. Обърнах се.
— Говори, стари мозъко в кутия! Пристигна ли флотът на Съюза или е на път?
— Съжалявам, Джим, не зная. Последният телескоп в орбита още преди столетия остана без захранване. Затова не зная повече от теб. Единственото, което мога да предположа, е, че сме много далеч от освободителите, които очакваш.
Престанах да крача и неочаквано се почувствах много уморен. Щеше да стане през някой от следващите дни. Огледах стаята.
— Нямаш ли някой стар сандък или нещо, на което да поседна?
— О, скъпи, извинявай. Не съм много добър домакин, нали? Липсва ми тренинг.
Докато говорехме, едно моторизирано канапе се дотъркаля и спря зад мен. Седнах. Трудно ми беше да мисля за Марк като за неодушевен предмет, при този глас и всичко останало.
— Много благодаря, страшно е меко. — Облизах устни и той разбра намека.
— Моля, настани се удобно. Нещо за пиене?
— Няма да откажа. Само за стимулиране на мисловната дейност, нали знаеш.
— В момента не съм много добре зареден. Намира ми се малко вино, но то трябва да е най-малко отпреди четиристотин години. Вино за отмъщение, може да се каже.
— Можем само да го опитаме!
Масата спря до лакътя ми и аз издухах праха от бутилката, после включих електрическия тирбушон, който успя да извади истински старата тапа без да я счупи. Сипах, помирисах и онемях.
— Никога… никога по-рано не съм помирисвал такова нещо.
На вкус беше още по-хубаво. Тази миризма и вкус ми проясниха малко мозъка. Почувствах се по-способен да се занимая с проблема на деня.
— Не зная колко е часът — казах аз.
— Остават повече от шестнайсет часа до обявените екзекуции. — Марк беше всичко друго, но не и глупав. Отпих от виното и заобмислях възможностите.
— Изпратил съм съобщение… значи флотът трябва да е тръгнал. Но ние не можем да разчитаме на тяхното пристигане за спасяване на заложниците за деня. Единственото хубаво нещо в това е разбирането, че поне няма да остана на тази планета вечно. Ала какво мога да направя, за да спася хората? Тъй като очевидно нито ти, нито твоите последователи ще си помръднете пръста?