— Не е необходимо да го казваш. Марк Форър знае, че това е проблем, който самите ние трябва да решим. И ще го решим. Вече стигнахме до идея. Утре целият град ще се събере на мястото на екзекуцията, индивидуално решение на всеки един. Ние ще застанем пред пушките.
— Благороден жест… но няма да успее. Те просто ще ви разстрелят.
— Десет други ще заемат местата ни. Несъпротивата няма край. Те ще продължат да разстрелват, докато свършат патроните или се отчаят от убийствата. Сигурен съм, че не всички са морални негодници като техния лидер.
— Не бих разчитал на това. Но може би има алтернатива. С помощта на Марк Форър, с когото, вие ще бъдете доволни да научите, си говорим на ти, аз уредих митинг на всички дезертьори в града. Ако бъдете така добри да ме заведете до спортния център, ще видите, че моят план може би е по-добър и по-практичен от вашия.
Беше приятна разходка, за първи път от нахлуването на нашествениците по улиците на града не се чувстваше страх. Срещнахме и други групи, които отиваха в същата посока, всяка от тях съпровождаща един или двама засмени и усмихнати въоръжени дезертьори. Бяха весели и щастливи, че са далеч от армията… но биха ли се ангажирали с план, който можеше да постави под риск новонамерената свобода? Имаше само един начин да се разбере.
В спортния център имаше закрит стадион с ринг за борба, който побра всички ни. Дезертьорите седяха на по-долните редици, а цивилните зрители — на по-горните зад тях. Аз се качих на ринга, изчаках всички да седнат, после взех микрофона. Публиката замлъкна.
— Другари бивши наборници, новоизбягали дезертьори, добре дошли. Повечето от вас не ме познават…
— Всички те познаваме, Джим! — извика един глас. — Ти си човека, който едва не удуши генерала.
— По-добър късмет следващия път!
Усмихнах се и почаках поздравленията и виковете да стихнат.
— Благодаря ви, момчета, приятно е да бъдеш оценен. Сега искам да ви помоля за помощ. Нашият скъп генерал, ненормалният Зенър, планира утре да разстреля неколцина невъоръжени цивилни. Това са хора, които помогнаха на вас и на вашите другари да избягат, които предложиха дружбата си на всички нас… и щастлив дом, ако пожелаем да останем тук. Сега ние трябва да им помогнем. И аз ще ви кажа как.
Да вземем тези пушки, с които сме обучавани да си служим, да се прицелим в Зенър и неговите главорези и да ги заплашим с унищожение, ако натиснат спусъците. Това ще е бунт… и може да не минем без наказание. Но ние трябва нещо да направим.
Почувствах се малко засрамен от този допълнителен повик към дълга, но нямах избор. Това не беше най-страхотната световна идея и в нея имаше повече дупки, отколкото в цял вагон гевреци, но беше единственият план.
Те спориха и викаха много, ала накрая мнозинството го подкрепиха. Малцинството не виждаха начин да се оттеглят с достойнство, така че макар и с неохота се съгласиха с плана. Местните жители ни поведоха по заобиколни пътища в сградите, обкръжаващи площада, ние оставихме оръжията си и легнахме да спим. Бях сигурен, че през нощта една част дезертьорите ще изчезне. Надявах се само, че до сутринта ще останат достатъчно, за да ми осигурят огнева поддръжка.
С първите лъчи на зората усетих на площада отвън да се движат фигури. Отместих малко настрана едно мече, за да мога да виждам през завесите на магазина за играчки, където се бях скрил. Бяха започнали да пристигат войници. И затворниците. От един камион свалиха десет души с белезници на ръцете, завързани един за друг. Със засилването на светлината видях, че не бяха войници, а офицери или сержанти. Разбира се… Зенър не можеше да се довери на редници да свършат неговата мръсна работа! Вероятно всички редници бяха затворени и под стража в базата.
Самият Зенър излезе горделиво от общинската сграда и застана в средата на площада. Чух бръмчене на мотори и се появиха тежки оръдия. Не ги бях очаквал.
Не бях очаквал също Зенър да извади пистолета си и да стреля във витрината на магазина за играчки.
— Излизай оттам, ди Гриз… всичко свърши! — извика той и стреля в мечето.
Имах ли шанс? Отворих вратата и излязох на улицата. Гледах оръдията, насочени към прозорците, където се бяха скрили моите разбунтували се войници. Гледах жестоката усмивка на триумф върху лицето на Зенър.
— Аз съм генерал, забрави ли? Наистина ли си мислеше, че твоята смешна маневра ще успее? Моят агент ми съобщаваше всеки детайл от твоите глупави планове. Искаш ли да се срещнеш с него?
По знак на Зенър от входа излезе един от дезертьорите и тръгна към нас. Носеше черни очила и големи мустаци; бях го виждал отдалече преди. Сега го видях отблизо, когато свали мустаците и очилата.