— О, татко, скъпи татко… Миличък, добри ми татко!
Задавена от ридания, Кристин покри лице с ръцете си.
О, само да знаеше баща й колко страда тя в тази Коледна нощ!
На връщане от църквата забеляза, че от покрива на готварницата хвърчат искри. Слугините явно приготвяха гозбите за домашните, които още бяха в църквата.
В голямата стая цареше сумрак. Свещите върху масата бяха догорели, а в огнището едва-едва тлееше огън. Кристин хвърли още цепеници и раздуха жарта. Забеляза Орм, седнал на стола й. Той скочи като ужилен, когато видя мащехата си.
— Чедо, защо не отиде на службата с баща си и с другите мъже?
Орм преглътна с усилие и отговори:
— Сигурно е забравил да ме събуди. Накара ме да си полегна на южното легло и обеща да ме събуди…
— Съжалявам, Орм.
Момчето мълчеше. След малко подхвана:
— Помислих си, че и ти си тръгнала с тях, защото тук нямаше никой, като се събудих…
— Отбих се за малко в църквата — обясни Кристин.
— Ама как се престраши да излезеш навън на Бъдни вечер? — попита момчето. — Не знаеш ли, че духовете на мъртъвците бродят наоколо и могат да те хванат?
— Навън витаят не само зли духове — отвърна тя. — На Бъдни вечер има всякакви. Познавах един монах. Вече не е измежду живите и сигурно е при Господ, защото сърцето му преливаше от доброта. Та той веднъж ми разказа… Чувал ли си какво рекли животните в яслите в нощта на Рождество Христово? Тогава те знаели латински. Петелът изкукуригал: „Christus natus est!“. Ох, забравила съм историята. Останалите животни попитали къде, а козата изврещяла: „Betlem, Betlem“, а овцата добавила: „Eamus, eamus“.
По лицето на Орм се изписа подигравателна усмивка.
— Да не мислиш, че съм дете, което можеш да утешиш с такива приказки? Остана да ме вземеш в обятията си и да ми дадеш да бозая.
— Казах това най-вече за свое успокоение, Орм — тихо отбеляза Кристин. — И на мен ми се иска да бях отишла на литургията.
Вече не издържаше да гледа отвратителната маса. Изсипа остатъците от храна в копанята и я остави на пода пред кучката. Извади изпод пейката метличка от острица и почисти масата.
— Искаш ли да дойдеш с мен до западния хамбар, Орм? Да донесем хляб и осолено месо и да подредим трапезата за празничната сутрин? — попита Кристин.
— Защо не накараш слугините ти да го направят? — учуди се момчето.
— Баща ми и майка ми са ме учили — отвърна младата жена, — че на Коледа човек не бива да моли другите да вършат работата вместо него, а всеки трябва да се постарае да бъде полезен за останалите. Който успее да помогне най-много на ближните си, е най-блажен.
— А ти защо ме молиш за помощ? — възрази Орм.
— Това е различно, ти си синът в къщата.
Орм взе светилника и двамата прекосиха двора. В хамбара Кристин напълни две дървени тави с празнична храна. Взе и няколко лоени свещи. Момчето се обади:
— Онова, за което говореше преди малко, сигурно са селски обичаи. Чувал съм, че Лавранс Бьоргюлфсьон е само някакъв си простоват селяк.
— От кого си го чувал?
— От мама. Когато последно живяхме тук, в „Хюсабю“, тя много често повтаряше на татко: виж сам, дори нищо и никакъв селянин не иска да ти даде дъщеря си за жена.
— Тогава сигурно сте си живели добре в „Хюсабю“ — отбеляза лаконично Кристин.
Момчето не отговори. Само устната му се разтрепери.
Кристин и Орм занесоха пълните тави в голямата стая и тя подреди масата. Наложи се обаче да се върне в хамбара за още храна. Орм взе тавата и рече малко стеснително:
— Нека аз да отида вместо теб, Кристин. На двора е много хлъзгаво.
Тя остана пред вратата да го чака.
После двамата седнаха до огнището: тя на стола с облегалка, той на дървено трикрако столче. След известно време Орм Ерленсьон помоли: