След края на празничните дни Кристин отиде в манастира и помоли за разрешение да поднесе почитанията си на абатисата и на сестрите, които познаваше от пребиваването си там. Постоя малко в приемната на абатисата, а после влезе в църквата. Усети, че в обителта за нея няма място. Сестрите я приеха радушно, но за тях Кристин беше една от многото девойки, прекарали година в манастира, за да получат добро възпитание. Дори и монахините да бяха дочули слуховете за нейната съдба, твърде различна от съдбата на повечето млади жени в обителта, и то не в положителния смисъл на думата, не им пролича. Престоят й в Нонесетер заемаше важно място в нейния живот, но не и в живота на манастира. Баща й плати на обителта, та монахините да споменават него и близките му в своите молитви. Новата абатиса, госпожа Елин, и сестрите обещаха да се застъпят в молитвите си пред Всевишния за спасението на Кристин и Ерлен. Но тя усещаше, че няма право да им се натрапва и да ги обезпокоява с посещенията си. Вратите на църквата си оставаха отворени за нея, както и за всички миряни. Нищо не пречеше да стои в северната част, да слуша песента на прекрасните женски гласове от хора, да разглежда познатия храм, да се любува на олтарите и стенописите. А когато сестрите напуснеха храма и поемеха към манастирските постройки, можеше да се качи и да коленичи пред надгробния камък на Груа Гютормсдатер, чиито напътствия така и не съумя да разбере и оцени. Но нямаше право да търси убежище в свещения дом на обреклите се на Христос невести.
При Кристин дойде и Мюнан. Съвсем наскоро научил, че е в града. Поздрави сърдечно нея, Симон и Юлв. Веднага нарече двамата мъже свои роднини и скъпи приятели. Нямало да им бъде лесно да си издействат посещение при Ерлен: намирал се под строга охрана и Мюнан не успял да влезе при братовчед си. След като рицарят си тръгна, Юлв рече през смях:
— Съмнявам се Мюнан да е бил особено настойчив, защото е изплашен до смърт да не го замесят в случая и се пази дори да се споменава за това.
Мюнан изглеждаше много остарял, оплешивял и изпосталял. По огромното му туловище висеше отпусната кожа. В момента рицарят живееше в „Скугхайм“ заедно с една от незаконните си дъщери, останала вдовица. Бащата искаше да се отърве от присъствието й, защото другите му деца, независимо законни или не, не желаеха да припарят до дома му, докато сестра им определя правилата в имението. Знаеха я като властолюбива, алчна жена с остър език. Мюнан обаче не смееше да я изгони.
Най-сетне навръх нова година Улав Шурнинг успя да издейства разрешение за Кристин и Симон да посетят Ерлен. Симон отново придружи наскърбената съпруга по време на сърцераздирателната среща. В тази крепост много по-строго отколкото в Нидарус стражите следяха Ерлен да не разговаря с близките си без надзор.
Съпругът на Кристин продължаваше да изглежда спокоен, но Симон забеляза, че неизвестността е започнала да го изтощава. Ерлен избягваше да се оплаква. Не го подлагали на никакви мъчения и нищо не му липсвало. Само дето в килията нямало огнище и ставало доста студено. А понеже бил лишен от възможността да спазва изрядна лична хигиена, го нападнали въшки.
— Но ако не ми се налагаше да се боря с тези гадини, времето щеше да минава още по-бавно — засмя се той.
И Кристин се държеше много овладяно. Спокойствието й притесняваше Симон и той очакваше със свито от страх сърце деня, когато нервите й няма да издържат.
Крал Магнюс яздеше по главната улица в Стокхолм и нямаше изгледи скоро да пътува към Норвегия. Не се очакваше положението на Ерлен да се промени.
На празника на свети Григорий Двоеслов Кристин и Юлв Халдуршон отидоха в църквата на Нонесетер. На връщане минаха по моста над потока, но Кристин не тръгна към странноприемницата до имението на епископа, а сви на изток, към земята на църквата „Свети Климент“. Юлв я последва по тесните улици между храма и реката.
Денят беше облачен и мъглив. Времето поомекна. Докато газеха из тинята край реката, обувките и пешовете на дрехите им се намокриха и натежаха от полепналата по тях кал. Излязоха на полето в подножието на насипа. Погледите им се срещнаха за миг. Юлв се засмя безмълвно, и устните му се разтеглиха в странна гримаса, но очите му останаха тъжни, а Кристин се усмихна печално.
Изкачиха се по насипа, където се бяха свличали глинени наноси. Пред очите им, в ниското, се намираше ханът на Брюнхил Флюга. Разкаляният наклон, където растяха избуяли черни бурени, беше толкова близо, че ги лъхна остра миризма на кочина. Две прасета ядяха лакомо, забили зурли в тъмната нечистотия. Тук брегът на реката се стесняваше до ивица, а сивите, кални води с плаващи, удрящи се един в друг ледени късове стигаха до съборетините с порутени покриви.