Ту и отнемаха Ерлен, ту й го връщаха и тя не искаше да се сблъсква с мисълта за децата им и новия им начин на живот. Стремеше се да забрави за всичко, освен за мъжа си. Миговете, прекарани в килията, бяха безценни за нея, а и нямаше да понесе да види четирите си деца в дома на Симон, затова прие охотно предложението му сам да замине за Нидарус и двамата с Арне Явалсьон да защитят интересите й при конфискацията на имуществото. Крал Магнюс нямаше да забогатее от собствеността на Ерлен, защото стопанинът на „Хюсабю“ бе натрупал куп дългове, за повечето от които самият той вече бе забравил. Освен това Ерлен бе набавил нужните средства за хората си в Дания, Шотландия и Англия. Когато обсъдиха положението със Симон и Кристин, той само вдигна рамене и каза със загадъчна усмивка, че не очаква да му ги върнат.
Симон Андресьон пристигна в Осло в средата на септември, по Кръстовден. В положението на Ерлен не бе настъпила никаква промяна. Симон се ужаси, когато видя колко изтощени изглеждат двамата съпрузи. Сърцето му се сви болезнено, защото Кристин и Ерлен проявяваха неочаквано за обстоятелствата самообладание и дори му благодариха, задето се е наел да пътува по това време на годината въпреки задълженията си във „Формо“. Хората от крепостта поеха към Тюнсберг, където крал Магнюс очакваше пристигането на невестата си.
Симон успя да си издейства превоз дотам с търговски кораб. Ала неочаквано една сутрин при него дойде непознат слуга с молбата Симон Андресьон да се яви незабавно в църквата „Свети Халвар“. Там го чакал Улав Шурнинг.
Помощник-ковчежникът се намираше в силна душевна възбуда. По време на отсъствието на кралския ковчежник той надзиравал крепостта. Предната вечер пристигнали трима чужденци и му показали писмо с печата на крал Магнюс. Били упълномощени да разследват случая на Ерлен Никулаусьон и поискали от Улав да доведе затворника. Помощник-ковчежникът не разбирал езика им, но предположил, че са французи, защото сутринта чул придворния свещеник да разговаря с тях на латински. Освен това му представил новодошлите като сродници на бъдещата кралица. Всичко звучало просто чудесно! Французите подложили Ерлен на мъчения, за да им признае истината. Носели нещо като стълба и довели неколцина мъже, явно обучени да изтезават затворници. Днес Улав Шурнинг отказал да изведе Ерлен от килията му и засилил охраната пред вратата, защото отговорността за незаконните мъчения падала върху неговите плещи. Помощник-ковчежникът не можел да допусне произвол, какъвто досега не се бил случвал в Норвегия!
Симон взе кон от свещениците в църквата и препусна с Улав към крепостта „Акершнес“.
Помощник-ковчежникът хвърляше боязливи погледи към суровото изражение на спътника си. Горещи вълни обливаха болезнено изопнатото му лице. От време на време Симон правеше несъзнателно резки движения и конят подскачаше недоволно, вдигаше се на задните си крака и се съпротивляваше на своенравния си ездач.
— Виждам, че сте силно разгневен, Симон — отбеляза Улав Шурнинг.
Симон сам не знаеше кое от чувствата му надделява. От възмущение му се гадеше. Бузите му пламтяха от срам, а в душата му бушуваше сляпа ярост при мисълта за голия мъж, без оръжие и възможност да се защити, принуден да търпи чужди ръце да събличат дрехи му и да го опипват. За Симон случилото се напомняше изнасилване на жена. Зави му се свят от жажда за мъст. Прииска му се да пролее кръвта на насилниците. Не, в тази страна подобно нещо е недопустимо. Нима щяха да карат норвежките благородници да свикнат с такива позорни посегателства? Що за безобразие!
Симон изпитваше силен страх от предстоящата гледка. Ужасът от неудобството, което щеше да причини на Ерлен с присъствието си, взе връх над всички други чувства, когато Улав Шурнинг отключи килията.
Ерлен лежеше проснат диагонално на пода. Това беше единственият начин да изтегне високото си тяло. Върху прашния под бяха постлали слама и нахвърляли дрехи, та да не лежи направо върху камъка. Тялото му бе завито до брадичката с тъмносинята му връхна дреха, подплатена с кожа, а меката, сивкавокафява кожа от златка на яката се сливаше с дългата черна къдрава брада, с която се сдоби, откакто го затвориха.
В брадата се виждаха бледите му устни, а лицето му беше снежнобяло. Едрият триъгълник, описван от носа му, изпъкваше ярко на фона на силно хлътналите му бузи, а между кичурите потна прошарена коса, отметнати от високото му тясно чело, прозираха покритите със синини вдлъбнати слепоочия. Мъчителите явно ги бяха стискали безмилостно с някакви пособия.