— Какво намеквате, Симон Андресьон? — остро попита кралят, а по лицето му плъзна червенина.
— Според Симон — намеси се Бярне Ерлингсьон — би било доста неблагоприятно за ваша милост, ако сред народа възникне въпросът защо Ерлен не се ползва от законното си право на сигурност като всички поданици на короната, с изключение на крадците и негодниците. Хората ще се сетят, че крал Хокон има и други внуци…
Ерлинг Видкюнсьон се обърна рязко към сина си с разгневен вид, но кралят попита сухо:
— Нима предателите към короната не се смятат за негодници?
— Ако узурпатор на властта успее да осъществи намеренията си, никой не го нарича предател — поясни Бярне.
Настъпи кратко мълчание. Наруши го Ерлинг Видкюнсьон.
— Както и да наричаме Ерлен, не подобава на Ваше Величество да погазвате закона заради него…
— Значи е необходимо законът да се допълни — троснато отвърна кралят. — Щом в него не е залегнало правото ми да си набавя сведения за предаността на приближените ми…
— Но вие нямате право да прилагате промяната в закона, преди да е направена. В противен случай това ще се сметне за произвол над народа. Още от стари времена хората са се съпротивлявали на опитите на владетелите да упражняват произвол над тях — отбеляза мрачно Ерлинг.
— Разполагам с подкрепата на свитата си и на рицарството — напомни с момчешки смях крал Магнюс Айриксьон. — Какво ще кажете, Симон?
— Ваше Величество, подкрепата, на която разчитате, не е никак сигурна. Само се сетете каква участ отредиха рицарите и благородниците на кралете в Дания и Швеция, когато населението се оказа безсилно да подпомогне кралската власт. Но ако сериозно обмисляте тази възможност, бих ви помолил да ме освободите от служба, защото предпочитам да се смеся с простолюдието, вместо да участвам в подобно начинание.
Симон говореше съвсем спокойно и овладяно и в началото кралят като че ли не проумя думите му. После се засмя:
— Да не ме заплашвате, Симон Андресьон? Да не ми хвърляте ръкавицата си?
— Както ви е угодно, Ваше Величество — отвърна Симон и свали ръкавиците си от колана.
Младият Бярне се пресегна да ги вземе.
— Тези сватбени ръкавици не са достатъчно хубави за Ваше Величество! — размаха той дебелите, износени рицарски ръкавици във въздуха и се разсмя, — Господарю, ако се разчуе, че искате такива, веднага ще завалят още предложения!
Ерлинг Видкюнсьон възкликна високо. С рядко движение избута краля на една страна, а тримата мъже — на друга, и ги заблъска към вратата:
— Искам да разговарям с краля насаме.
— Не, не, Бярне, остани да се изясним — спусна се кралят след сина му, но Ерлинг избута сина си през вратата.
Известно време тримата обикаляха из двора на крепостта, без да разменят и дума. Стиг Хоконсьон изглеждаше умислен, но продължи да мълчи, както и в дворцовата зала. Леката, потайна усмивка не слизаше от лицето на Бярне Ерлингсьон. Появи се оръженосецът на Ерлинг и предаде на мъжете, че господарят му ги моли да го изчакат в странноприемницата. Мъжете си взеха конете от кралската конюшня.
В странноприемницата се постараха да не споменават за случилото се. Заговориха за коне, кучета и соколи. Вечерта Стиг и Симон започнаха да си разказват истории за жени. Стиг Хоконсьон разполагаше с богат запас от пикантни случки. За каквато и история да се сетеше Симон, Стиг подхващаше да я разказва с уверението, че става дума или за негово преживяване, или за наскоро случило се на негов познат от околността на „Манвик“, но Симон помнеше същите истории от детството си, когато ги чуваше от ратаите в „Дюфрин“.
Симон се заливаше от смях заедно със Стиг. От време на време го спохождаше усещането, че пейката се клати под тялото му. Изпитваше смътен страх, но не смееше да го назове. Бярне Ерлингсьон се смееше тихо, пиеше вино и гризеше ябълки, оправяше си яката и се включваше с някоя кратка пиперлива история. Стиг обаче не разбираше анекдотите му, защото бяха прекалено хитроумни. Бярне ги бе научил от свещеник в Бьоргвин.