Най-сетне Ерлинг се прибра. Синът му стана, за да му помогне да си съблече връхната дреха. Ерлинг го изгледа ядосан:
— Друг път внимавай какви ги плещиш! — хвърли палтото си в ръцете на Бярне, а по лицето му пробяга едва доловима усмивка, която се стараеше да прикрие. После се обърна към Симон: — Е, доволен ли сте вече, Симон Андресьон? Бъдете спокоен. Съвсем скоро двамата с Ерлен, жена му и челядта им ще се любувате на домашен уют в съседските си имения.
Симон се изправи и благодари на Ерлинг, но лицето му пребледня. Съзнаваше какъв беше страхът, който преди малко не посмя да признае пред себе си. Но вече нямаше път назад…
Точно след четиринайсет дни пуснаха Ерлен Никулаусьон на свобода. Симон, придружен от двамата си слуги и Юлв Халдуршон, отиде до „Акершнес“ да го вземе.
Дърветата вече бяха почти голи, защото предишната седмица духаше силен вятър. Студът стегна и ударите на конските копита отекваха силно по замръзналата земя. По полята блестеше скреж. Очакваха всеки миг да завали сняг: небето беше постоянно забулено в облаци, а дните тънеха в сумрак и хладна сивота.
Симон забеляза, че Ерлен леко влачи единия си крак, когато излезе от крепостта. Силно пребледнял, клетникът възседна коня с вцепенено тяло и колебливи движения. Ерлен си бе избръснал брадата и подстригал косата. Горната част на лицето му бе придобила жълтеникав оттенък, а върху бледите му хлътнали скули бе набола синкава брада. Все пак той изглеждаше внушително в дългата до земята туника и палто, а когато се сбогува с Улав Шурнинг и възнагради с пари пазачите, които му бяха носили храна, се държа като господар на тръгване от сватбено тържество.
В началото на пътуването Ерлен зъзнеше и видимо потреперваше от студ. После по бузите му изби червенина и лицето му се оживи. Живителните сили сякаш плъзнаха по вените му. Ерлен е жилав като върбова клонка, помисли си Симон.
Пристигнаха в странноприемницата. Кристин посрещна мъжа си на двора. Симон се помъчи да не ги гледа, но нямаше избор.
Двамата съпрузи се здрависаха и размениха няколко думи с ясен и тих глас. Съумяха да запазят приличие и благонравие в присъствието на чуждите хора. Издаде ги единствено огнената червенина по лицата им. Двама се спогледаха за миг и пак сведоха клепки. Ерлен предложи ръка на съпругата си и двамата се отправиха към отредената за тях стая.
Симон погледна към постройката, където досега живяха с Кристин. На най-долното стъпало тя се обърна и го повика със звънлив глас:
— Идваш ли, зетко? Елате първо да хапнете с Юлв!
Докато гледаше през рамо, Кристин изглеждаше подмладена, с кръшна, леко извита в кръста снага. В Осло започна да си връзва забрадката по друг начин. Преди носеше кърпата си опъната около лицето като на монахиня и силно надиплена в краищата, кръстосваше я над раменете, та да скриват врата и кока на тила й, защото в Нидарус това се смяташе за признак на смирение и отец Айлив не пропускаше случай да утвърди с хвалебствия този обичай — доказателство за благопристойно и почтено поведение на омъжените жени. Но тук, на юг, само обикновените жени носеха кърпите си така и за да не се откроява, Кристин възприе техния маниер. Те покриваха темето си с кърпата и я пускаха да виси отзад, та да се вижда част от бретона. Така се откриваха шията и раменете. Плитките навиваха на кок, за да не се виждат под ръба на забрадката, но платът се разливаше по меките форми на черепа. Симон отдавна бе забелязал колко много й отива да си връзва кърпата така, но едва сега си даде сметка, че това я подмладява. Очите й блестяха като звезди.
През деня дойдоха куп посетители на Ерлен: Шетил от „Скуг“, Маркюс Тургайршон, а по-късно — самият Улав Шурнинг, отец Инголф и Гюторм, свещеник в църквата „Свети Халвар“. Докато свещениците пътували към странноприемницата, започнал да вали сух, ситен сняг. Отклонили се от пътя и попаднали в някакво поле. Дрехите им бяха целите покрити с лепка. Всички се разбързаха да почистят свещениците и техните спътници от неприятния бурен. Ерлен и Кристин започнаха да махат лепката от дрехите на Гюторм, а лицата им пламнаха от смущение. Шегуваха се малко колебливо със свещеника и гласовете им трепереха, докато се смееха.
Симон пи много, но алкохолът не го зашемети. Само усети как тежестта на тялото му нараства. Чуваше с необяснима острота всяка изречена в стаята дума. Присъстващите не бяха сред поддръжниците на краля и езиците им бързо се развързаха.