— Симон! — възкликна отчаяно Ерлен. — О, кажи ми как да поправя стореното!
— Няма как.
Вратата на втория етаж се отвори и на чардака излезе Кристин със светилник в ръка. Надвеси се и освети двамата мъже.
— Тук ли стоите? — попита нежно тя. — Какво правите навън?
— Реших да нагледам как са конете ми, както казват възпитаните хора в такива случаи — засмя се Симон.
— Ама ти наистина си извел конете! — учуди се Кристин.
— Така става, когато бирата ти замае главата — пошегува се Симон.
— Качвайте се, де! — подкани ги тя с весел и радостен глас.
— Ей сега.
Тя се прибра, а Симон извика на Юн да прибере конете в конюшнята. Обърна се към Ерлен, който изглеждаше целият вцепенен.
— Ще дойда след малко. Нека се престорим заради жените ни, че това не се е случило, Ерлен. Вероятно се досещаш, ти си последният човек на земята, на когото възнамерявах да го призная. Не забравяй, че имам по-услужлива памет от твоята!
Вратата отново се отвори. Гостите се изсипаха дружно навън и тръгнаха по групички. С тях излезе и Кристин, а прислужницата й носеше светилника.
— Да — кискаше се Мюнан, — вече стана късно и тези двамата сигурно копнеят да се мушнат в постелята…
— Ерлен, Ерлен, Ерлен — Кристин се спусна към него веднага щом останаха сами. Сгуши се в обятията му. — Ерлен, виждаш ми се угрижен — прошепна изплашена тя, а устните й едва докоснаха неговите. — Ерлен? — задържа главата му в шепите си.
Той плъзна ръце около талията й, от гърдите му се изтръгна сподавен жаловит стон, после я притисна към гърдите си.
Симон реши да се отбие в конюшнята да каже нещо на Юн, но по пътя го забрави. Постоя малко на вратата, загледан в мъждивата лунна светлина и в снега, който започна да се сипе на парцали. Юн и Юлв излязоха от конюшнята и затвориха след себе си. После тримата се отправиха към спалнята си.