— Не очаквах пиянските ми брътвежи да те разстроят така, мила Кристин — сериозно рече той и я погали по бузата. — Иначе щях да внимавам повече какви ги плещя.
Мюнан посъветва Ерлен да сложи край на неловката ситуация, възникнала с идването на сина му Орм. Предложи на домакина да го отърве от детето, като го вземе за малко при себе си. На Ерлен идеята му допадна, а и Орм изяви желание да тръгне с Мюнан. Кристин обаче изпрати Орм със свито от мъка сърце. Доведеният й син й беше станал скъп.
След това с Ерлен прекарваха вечерите си само двамата, но той не беше добра компания. Седнал до огнището, се скъпеше на думи, зает да си пийва от купата с бира и да играе с кучетата си. По някое време се изтягаше върху пейката и я питаше дали не иска да си ляга. А после заспиваше.
Кристин шиеше и дишаше шумно, тежко и на пресекулки. Не оставаше още много. Вече не помнеше какво беше усещането да имаш тънка и гъвкава талия или да си връзваш обувките без затруднение.
Когато Ерлен заспеше, Кристин вече не се мъчеше да преглъща сълзите си. В стаята се чуваше само пращенето на цепениците в огнището и движенията на кучетата. Понякога се питаше за какво са си говорили преди с Ерлен. Точно така, преди почти не си губеха времето в приказки — имаха други занимания през откраднатите мигове на мимолетните си срещи.
По това време на годината вечер у дома майка й тъчеше заедно със слугините в къщата, предназначена за тази дейност. Там идваха баща й и останалите мъже. Всеки си носеше работа: кой кожа за кърпене, кой градински сечива за поправка, кой дърворезба… Малката стая се пълнеше с народ. Приказката им вървеше като по вода. Всеки, който отиваше да си пийне от съда с бирата, преди да окачи черпака, винаги питаше дали и някой друг иска. Такъв беше обичаят.
Подхващаха приказки за юнаци, живели в стари времена, които се биели с духове на мъртъвци и вещици. Докато резбоваше дървото, Лавранс разказваше рицарски саги. Слушал ги бе в дворцовата зала на херцог Хокон, когато като млад бил негов паж. Тези саги изобилстваха с причудливи имена: крал Осантрикс, рицар Титурел, кралици Сисибе, Гунивер, Глориана и Изолда. Друг път се забавляваха с анекдоти и шеговити саги, мъжете се смееха с цяло гърло, а Рагнфрид и слугините клатеха глави и се кискаха в шепите си.
Юлвхил и Астрид пееха. Най-хубав глас от всички имаше Рагнфрид, но нея много трудно я склоняваха да рецитира староскандинавска поезия. Лавранс не чакаше да го молят повторно, а и свиреше изкусно на арфа.
По някое време Юлвхил оставяше чекръка и вретеното и започваше да разтрива гърба си.
— Измори ли се да стоиш така, миличка? — питаше Лавранс и я вземаше на коленете си.
После двамата, баща и дъщеря, се увличаха в игра на дъска, докато станеше време за лягане. Кристин помнеше русите къдрици на сестра си, разпилени върху кафяво-зеления вълнен ръкав на баща й. Лавранс прегръщаше с трогателна нежност слабичкия гръб на момиченцето.
Баща й имаше големи, добре оформени ръце с по един тежък златен пръстен на всяко кутре: и двата наследени от майка му. Лавранс обеща на Кристин да й завещае пръстена с червения камък, годежния на майка му. Другият, на дясната му ръка, с камък, наполовина син, наполовина бял като герба на Лавранс, Бьоргюлф поръчал за жена си, докато била бременна. Обещал да й го подари, когато му роди син. Кристин Сигюршдатер носила пръстена три нощи, а после го завързала на врата на детето си. Лавранс искаше да го погребат с него.
О, какво ли ще каже баща й, когато научи как се е опозорила. Мълвата ще се разнесе из селата, а той ще знае, че където и да отиде — на църква, на тинг, на среща, — всички ще се присмиват зад гърба му, задето е допуснал да го направят на глупак. В „Йорун“ нагиздиха Кристин с короната на „Сюнбю“ над разпуснатите й коси, а тя вече беше любовница на жениха си.
— Хората говорят, че децата ми нямали страх от мен — каза веднъж Лавранс.
Кристин помнеше с какво изражение изрече той тези думи. Престори се на строг и сериозен, но очите му се смееха. Каза го във връзка с някакво нейно дребно прегрешение: обади се, без да я питат, в присъствието на непознати хора или нещо подобно.
— Кристин, нямаш страх от баща си, ей! — засмя се той, тя също. — Ама това е много лошо, Кристин.
Смееха се, защото не разбираха кое му е лошото: дали това, че тя не се бои от баща си, или че на него му е невъзможно да запази сериозното си изражение, докато се опитва да я смъмри.
Непоносимият страх за здравето на детето й сякаш попремина и отшумя, а наедрялата снага й създаваше все повече мъки и затруднения. Опитваше се да си представи бъдещето. След месец рожбата й вече ще бъде в обятията й. Но тези мисли не й се струваха действителни. Изпитваше силен копнеж да се прибере у дома.