— Толкова се вбесих, че щях да избързам напред, както направи на идване ти.
— И вероятно щеше да ти се наложи да чакаш доста дълго да се прибера при теб в „Хюсабю“.
— Какви ги говориш! — притесни се Ерлен.
Продължиха да яздят мълчаливо. Стигнаха до място, откъдето малка пътека извеждаше към хребета. Ерлен се обърна към съпругата си:
— Какво ще кажеш да минем над възвишението? Ще си удължим пътя, но ми се прииска да ти покажа гледката.
Кристин кимна равнодушно.
Ерлен предложи да тръгнат пеш. Завърза конете за едно дърво.
— Двамата с Гюнюлф си играехме на хребета — сподели той. — Любопитно ми е да разбера дали е останало нещо от крепостта ни.
Ерлен я поведе за ръка. Тя се примири и не се отдръпна, но вървеше с наведена глава и си гледаше краката. Не след дълго се изкачиха на възвишението. Над покритата със скреж широколистна гора, в завоя след рекичката, се виждаше имението „Хюсабю“, кацнало на склона срещу тях. Извисяваше се величествено с каменната си църква и множеството си къщи, широки поля и тъмен горист рид отзад.
— Мама често ни водеше тук. Но винаги гледаше на юг, към планината Довре. Копнееше цял живот да се махне от „Хюсабю“. Обръщаше се на север и се взираше в процепа, там, където сега синее. Отвъд фиорда има планини. Мама никога не поглеждаше имението.
Гласът на Ерлен звучеше меко и умолително, но Кристин мълчеше и не го поглеждаше. Той ритна замръзналия пирен.
— Не, нищо не е останало от нашето укрепление. Много време мина, откакто двамата с Гюнюлф играехме тук.
Думите му не получиха ответ. Малко по-надолу от мястото, където стояха, имаше малка, замръзнала локва. Ерлен взе камък от земята и го запрати натам. Локвата беше цялата в лед и върху черното огледало се образува само малка бяла звезда. Ерлен взе втори камък и го хвърли по-силно от първия. Продължи да хвърля, обладан от силен гняв, докато накрая май успя да разбие леда на парчета. Забеляза изражението на съпругата си. Тя наблюдаваше действията му с потъмнели от презрение очи и се усмихваше подигравателно на детинските му прояви.
Ерлен се извърна рязко, а Кристин пребледня като смъртник. Клепачите й се отпуснаха. Тя се олюля, размаха ръце и политна напред. Хвана се за едно дърво.
— Какво има, Кристин? — попита изплашен Ерлен.
Тя не отговори. Изглеждаше заслушана в нещо. В очите й се четеше странна отнесеност.
Отново го усети. В утробата й сякаш риба удряше с опашката си. И отново като че ли цялата земя се завъртя и й прималя, но този път пристъпът мина по-леко.
— Какво ти става? — повтори Ерлен.
Бе чакала този миг с огромно нетърпение и дори не смееше да си признае какъв страх изпитва. Не беше в състояние да сподели с Ерлен радостта си, защото цял ден се бяха карали. Но той отново попита:
— Детето ли се размърда?
Приближи се и я докосна по рамото. Кристин се отърси от целия натрупан гняв, пристъпи към него и зарови лице в гърдите му.
След известно време слязоха до мястото, където стояха вързани конете им. Краткият ден клонеше към своя край. Зад тях, на югозапад, слънцето залязваше зад върховете на дърветата, мътно червено заради зимната мъгла.
Ерлен подръпна ремъците и каишките на седлото на Кристин, за да ги изпробва, преди да я качи. После отвърза и своя кон. Бръкна под колана да си извади ръкавиците, но намери само едната. Огледа се наоколо.
Кристин не се стърпя:
— Няма смисъл да я търсиш там, Ерлен!
— Да беше ми казала, ако си ме видяла да я изпускам, независимо колко си ми била ядосана.
Ръкавиците ги беше шила Кристин за сватбения му подарък.
— Изхлузи се от колана ти, когато ме удари — поясни тихо Кристин и сведе очи.
Застанал до коня си, с ръка върху седлото, Ерлен изглеждаше плах и нещастен. Изведнъж обаче избухна в смях:
— Докато те ухажвах и обикалях роднините ми, за да ги моля да се застъпват за мен пред баща ти, докато се смирявах и се правех на хрисим, за да ми разрешат да се оженя за теб, никога не ми е минавало през ума, че ще излезеш такъв дявол!
И Кристин се разсмя:
— Иначе отдавна щеше да си се отказал от мен, а вероятно така щеше да бъде най-добре за теб.
Ерлен направи няколко крачки към нея и сложи ръка върху коляното й.
— Бог да ми е на помощ, Кристин, ако с нещо съм те подтикнал да се усъмниш кое е най-доброто за мен.
Отпусна глава в скута й и я погледна с блеснали очи. Зачервена и радостна, Кристин наведе глава и се помъчи да скрие усмивката си от Ерлен.