Кас Морган
Стоте
Стоте #1
На родителите ми, баба ми и дядо ми,
с обич и благодарност
Глава 1
Кларк
Вратата плавно се отвори и Кларк разбра, че е дошло време да умре.
Очите ѝ се приковаха в ботушите на пазача и тя се стегна, за да посрещне прилива на страх, вълната на отчаяна паника. Но когато се надигна на лакът и отлепи блузата си от подгизналото от пот легло, изпита единствено облекчение.
Бяха я прехвърлили в единична килия, след като нападна един от пазачите, но за Кларк не съществуваше такова нещо като единична килия. Чуваше гласове навсякъде. Зовяха я от ъглите на тъмницата ѝ. Запълваха тишината между ударите на сърцето ѝ. Крещяха от най-мрачните кътчета на съзнанието ѝ. Не че копнееше за смърт, но ако това бе единственият начин да ги накара да млъкнат, беше готова да умре.
Бяха я затворили за измяна, но истината бе много по-лоша, отколкото някой можеше да си представи. Дори ако станеше чудо и на новия процес я оправдаеха, пак нямаше да има отмяна на присъдата, не и истинска. Спомените ѝ я потискаха по-жестоко от стените на която и да било килия.
Пазачът прочисти гърло и пристъпи от крак на крак.
— Затворник номер триста и деветнайсет, моля станете.
Беше по-млад, отколкото очакваше, униформата висеше на дългурестото му тяло и издаваше, че е новак. Няколко месеца военни порции не можеха да заличат следите от недохранването, което измъчваше най-далечните кораби на Колонията — „Уолдън“ и „Аркадия“.
Кларк пое дълбоко въздух и се изправи.
— Протегнете ръце — каза той и извади от джоба на синята си униформа чифт метални белезници. Кларк потръпна, когато кожата му се отърка в нейната. Откакто я доведоха в новата килия, не беше виждала, камо ли докосвала друг човек.
— Стягат ли ви? — попита той и в грубия му глас се появи лека нотка на съчувствие, от която я прониза болка в гърдите. Толкова време беше минало, откакто някой друг освен Талия — бившата ѝ съкилийничка и единствената ѝ приятелка в целия свят — бе проявявал състрадание към нея.
Поклати глава.
— Просто седнете на леглото. Лекарят ще пристигне всеки момент.
— Тук ли го правят? — попита дрезгаво Кларк. Думите ожулиха гърлото ѝ.
Щом щеше да дойде лекар, значи нямаше да ѝ устроят нов процес. Не трябваше да се изненадва. Според законите на Колонията екзекутираха пълнолетните веднага след като ги признаеха за виновни, а малолетните ги затваряха, докато навършат осемнайсет, и тогава им даваха един последен шанс да се защитят. Но напоследък бяха започнали да екзекутират хора часове преди новия им процес, и то за престъпления, за които преди няколко години щяха да ги помилват.
Все пак не можеше да повярва, че наистина ще го направят в килията ѝ. Очакваше с някакво извратено удоволствие отиването до болницата, където бе прекарала толкова много време като стажантка по медицина. Това беше последната ѝ възможност да усети нещо познато — дори и само миризмата на дезинфектант и бръмченето на вентилационната система, — преди завинаги да загуби способността да чувства.
Без да я поглежда в очите, пазачът проговори:
— Казах ви да седнете.
Кларк направи няколко къси стъпки и седна сковано на ръба на тясното си легло. Знаеше, че самотата изкривява възприятието за време, но ѝ беше трудно да повярва, че е прекарала тук — сама — почти шест месеца. Годината, през която беше заедно с Талия и третата им съкилийничка, Лиз — момиче със сурово лице, което се усмихна за първи път едва когато отведоха Кларк, — ѝ се бе сторила цяла вечност. Но нямаше друго обяснение. Днес трябваше да е осемнайсетият ѝ рожден ден и единственият подарък, който я очакваше, беше спринцовка, предназначена да парализира мускулите ѝ, докато накрая сърцето ѝ спре да бие. След това щяха да пуснат безжизненото ѝ тяло в Космоса. Такъв беше обичаят на Колонията. Щяха да оставят трупа ѝ да се рее завинаги в галактиката.
На прага се появи силует и в килията влезе висок, строен мъж. Макар че дългата му до раменете сива коса отчасти закриваше значката на яката на лабораторната му престилка, Кларк не се нуждаеше от знаци, за да разбере, че пред нея стои главният медицински консултант на Съвета. Навремето прекара почти цялата година преди Затварянето си, следвайки доктор Лахири по петите. Не можеше да преброи колко часа бе стояла до него по време на операции. Другите стажанти ѝ завиждаха, че е зачислена към доктор Лахири, и започнаха да се оплакват от непотизъм, когато разбраха, че е един от най-близките приятели на баща ѝ — или поне беше, докато не екзекутираха родителите ѝ.