Выбрать главу

Глас се запрепъва задъхано по коридор, от двете страни на който се редяха врати без надписи. Дясното ѝ коляно се подгъна и тя се подпря на стената, за да не падне. Коридорът започваше да се размива пред очите ѝ. Момичето извърна глава и едва успя да различи очертанията на въздушна шахта. Сграбчи една от пречките и я дръпна. Нищо не се случи. Глас изстена, дръпна пак и този път металната решетка поддаде. Тя я отвори и пред очите ѝ се разкри дълъг тесен тунел с тръби, които изглеждаха много стари.

Момичето се изтегли на тесния ръб, след което започна да лази по корем, докато не намери достатъчно място да свие колене до гърдите си. Усети студенината на метала върху пламналата си кожа. С последния милиграм сила, който ѝ бе останал, тя пропълзя по-навътре в тунела и затвори решетката след себе си. Напрегна слух, за да чуе дали я преследват, но не долови повече крясъци, нито шум от стъпки — само отчаяното биене на сърцето си.

Глас примигна в почти пълния мрак и се опита да разбере къде се намира. Тясното помещение се простираше по права линия от двете ѝ страни. Въздухът бе натежал от прах. Навярно беше една от първите въздушни шахти от времето, преди Колонията да построи новите си системи за циркулиране и филтриране на въздуха. Не знаеше къде ще я отведе, но нямаше друг избор. Запълзя напред.

Стори ѝ се, че минават цели часове, преди да стигне до разклонение в тунела. Коленете ѝ бяха станали безчувствени, дланите ѝ горяха. Ако чувството ѝ за ориентация не я лъжеше, тунелът отляво водеше до „Феникс“, а другият щеше беше паралелен на небесния мост. Щеше да я отведе до „Уолдън“ и до Люк.

Люк — момчето, което обичаше и което беше принудена да изостави преди толкова месеци. Бе прекарала всичките си нощи в Затворничество в мисли за него, като копнееше за докосването му толкова отчаяно, че почти усещаше ръцете му, обгърнали тялото ѝ.

Пое си дълбоко дъх и се обърна надясно, без да знае дали се отправя към свободата, или към сигурна смърт.

Десет минути по-късно Глас безшумно се измъкна от шахтата и се смъкна на пода. Направи крачка напред и се закашля, когато около лицето ѝ се завъртя облаче прах и полепна по потната ѝ кожа. Намираше се в някакъв склад.

Когато очите ѝ свикнаха с мрака, започна да различава очертания по стената. Осъзна, че са букви. Направи още няколко крачки напред и очите ѝ се разшириха. В стените имаше издълбани съобщения.

ПОЧИВАЙ В МИР

В ПАМЕТ НА

ОТ ЗВЕЗДИТЕ ДО НЕБЕСАТА

Намираше се на палубата за карантина — най-старата част от „Уолдън“. Когато ядрената и биологичната война заплашвали да унищожат Земята, единственият вариант за щастливците, успели да оцелеят след първите фази на Катаклизма, останал Космосът. Някои заразени оцелели обаче си пробили път до транспортните отсеци — само за да установят, че достъпът им до „Феникс“ е отрязан, че са ги оставили да умрат на „Уолдън“. Сега, когато се появеше и най-малката опасност от болест, поставяха всички заразени под карантина, далеч от уязвимото население на Колонията — последните представители на човешката раса.

Докато вървеше забързано към вратата, Глас потръпна и се помоли да не е залепнала от ръжда. За свое облекчение успя да я отвори и се втурна по коридора. Обели от тялото си подгизналото от пот яке и го съблече — в бялата си тениска и затворническия панталон можеше да мине за работничка, може би санитарка. Хвърли нервен поглед към гривната на китката си. Не беше сигурна дали ще се задейства на кораба, или е програмирана така, че да предава данни само от Земята. Във всеки случай трябваше да открие начин да я свали възможно най-скоро. Дори ако избягваше коридорите със скенери на ретината, всички пазачи в Колонията — от първия до последния, вече я търсеха.

Единствената ѝ надежда бе, че преследвачите ѝ щяха да очакват да се втурне обратно към „Феникс“. Никога не би им хрумнало, че ще дойде тук. Заизкачва се по главното стълбище на „Уолдън“ и накрая стигна до входа на жилищната част на Люк. Зави по неговия коридор и забави крачка. Избърса мокрите си ръце в панталона и ненадейно се почувства по-притеснена, отколкото на кораба.

Не можеше да си представи какво щеше ѝ каже, как щеше да я погледне, когато я види на прага си след изчезването ѝ преди повече от девет месеца.