— Здравей, Кларк — каза любезно той, сякаш не се намираха в затворническа килия, а в трапезарията на болницата. — Как си?
— Предполагам, че по-добре, отколкото ще бъда след няколко минути.
Някога черният ѝ хумор го караше да се усмихва, но този път доктор Лахири потръпна и се обърна към пазача:
— Може ли да свалите белезниците и да ни оставите за малко насаме, ако обичате?
Младежът се размърда неловко.
— Не трябва да я оставям без надзор.
— Можете да изчакате пред вратата — отвърна доктор Лахири с подчертано търпение. — Говорим за невъоръжено момиче на седемнайсет години. Мисля, че ще успея да задържа положението под контрол.
Пазачът свали белезниците, като избягваше да поглежда Кларк в очите. Кимна отсечено на доктор Лахири и излезе навън.
— Имате предвид, че съм невъоръжено момиче на осемнайсет години — поправи доктора Кларк и се насили да изпише на устните си нещо, което се надяваше да е усмивка. — Или сте се превърнали в един от онези луди учени, които никога не знаят коя година е?
Баща ѝ беше такъв. Често забравяше да програмира двайсет и четири часовото осветление в апартамента им и отиваше на работа в четири сутринта, прекалено погълнат от проучванията си, за да забележи, че коридорите на кораба са пусти.
— Още си на седемнайсет, Кларк — увери я доктор Лахири с бавния, спокоен глас, с който обикновено се обръщаше към пациенти, излизащи от упойка. — В единична килия си от три месеца.
— Тогава какво правите тук? — попита тя, без да може да потисне паниката, която се надигна в гласа ѝ. — Според закона трябва да изчакате да навърша осемнайсет.
— Имаше промяна в плана. Това е всичко, което съм упълномощен да ти кажа.
— Значи сте упълномощен да ме екзекутирате, но не и да говорите с мен?
Спомни си как наблюдаваше доктор Лахири по време на процеса на родителите си. Тогава възприе мрачното му изражение като признак, че не одобрява процедурата, но сега не беше сигурна. Той не беше надигнал глас в тяхна защита. Никой не ги защити. Доктор Лахири просто седеше мълчаливо в залата, в която Съветът обяви родителите ѝ — двама от най-блестящите учени на „Феникс“, за виновни в нарушение на Доктрината Гея — правилата, създадени след Катаклизма, за да подсигурят оцеляването на човешката раса.
— А родителите ми? И тях ли сте убили?
Доктор Лахири затвори очи, сякаш думите на Кларк се бяха превърнали от звуци в нещо видимо. Нещо гротескно.
— Не съм дошъл да те убия — отговори тихо той, отвори очи и посочи към табуретката до долната част на леглото на Кларк. — Може ли?
Когато момичето не отговори, доктор Лахири пристъпи напред и седна. Сега се намираше с лице към нея.
— Може ли да видя ръката ти?
Кларк почувства как гърдите ѝ се стягат и се насили да си поеме въздух. Лъжеше я. Това беше жестоко и извратено, но поне всичко щеше да свърши след по-малко от минута.
Протегна ръка към него. Доктор Лахири бръкна в джоба на престилката си и извади парче плат, което миришеше на антисептичен препарат. Кларк потръпна, когато той го прокара от вътрешната страна на ръката ѝ.
— Не се тревожи, няма да боли.
Тя затвори очи.
Спомни си измъчения поглед, който ѝ отправи Уелс, докато пазачите я извеждаха от стаите на Съвета. Гневът, който заплашваше да я погълне по време на процеса, отдавна бе угаснал, но при самата мисъл за Уелс през тялото ѝ премина нова вълна от горещина, като умираща звезда, която изпуска за последен път облак от светлина, преди да се стопи в нищото.
Родителите ѝ бяха мъртви и за всичко беше виновен той.
Доктор Лахири я стисна за ръката и пръстите му потърсиха вена.
„Мамо, татко, скоро пак ще се срещнем.“
Той я стисна по-силно. Това беше краят.
Кларк почувства убождане от вътрешната страна на китката си и си пое дълбоко въздух.
— Ето. Готова си.
Очите ѝ рязко се отвориха. Тя погледна надолу и видя, че ръката ѝ е пъхната в желязна гривна. Прокара пръст по нея и потръпна, щом усети убождане, което напомняше на десетина мънички иглички, забити в кожата ѝ.
— Какво е това? — попита тя паникьосана и се отскубна от доктора.
— Просто се отпусни — отвърна той с влудяващо спокойствие. — Това е жизнен транспондер. Ще следи дишането и състава на кръвта ти и ще събира всякаква полезна информация.
— Полезна за кого? — попита Кларк, макар че вече усещаше какъв ще е отговорът му — подсказваше ѝ го нарастващата топка страх в стомаха ѝ.
— В последно време ставаме свидетели на вълнуващо развитие. — Гласът на доктор Лахири звучеше като безжизнена имитация на бащата на Уелс, канцлера Джаха, по време на речите му в Деня на възпоменанието. — Трябва много да се гордееш. Всичко е заради родителите ти.