— Родителите ми бяха екзекутирани за измяна.
Доктор Лахири я погледна неодобрително. Преди година изражението му щеше да я накара да се свие от срам, но сега не отклони очи.
— Недей да разваляш всичко, Кларк. Вече имаш възможност да постъпиш правилно, да изкупиш ужасяващото престъпление на родителите си.
Юмрукът на Кларк се стовари върху лицето на доктора и костите му приглушено изпукаха. Последва тупване, когато главата му се блъсна в стената. Само след секунди пазачът се върна и изви ръцете на Кларк зад гърба ѝ.
— Добре ли сте, сър? — попита той.
Доктор Лахири седна бавно и започна да разтрива челюстта си. Оглеждаше Кларк със смесица от гняв и развеселеност.
— Сега поне знаем, че няма да се оставиш на другите нарушители, когато пристигнете.
— Къде да пристигнем? — изсумтя Кларк, докато се мъчеше да се изтръгне от хватката на пазача.
— Днес разчистваме центъра за задържани. Сто престъпници извадиха късмет и имат шанса да променят историята. — Ъгълчетата на устата му се извиха в самодоволна усмивка. — Потегляте към Земята.
Глава 2
Уелс
Канцлерът се беше състарил. Макар че от последната им среща бяха изминали по-малко от шест седмици, Уелс си помисли, че баща му е остарял с години. Край слепоочията му се бяха появили още сиви кичури, а бръчките около очите му бяха станали по-дълбоки.
— Няма ли най-после да ми кажеш защо го направи? — попита канцлерът с уморена въздишка.
Уелс се размърда в стола си. Усещаше как истината се мъчи да си пробие път навън. Беше готов да даде почти всичко, за да заличи разочарованието от лицето на баща си, но не можеше да поеме този риск — не и преди да разбере дали налудничавият му план все пак не е успял.
Започна да оглежда стаята, за да избегне погледа на канцлера. Опитваше се да запомни завинаги реликвите, които може би виждаше за последен път: орловия скелет в стъклена витрина, малкото картини, оцелели след изгарянето на Лувъра, и снимките на красивите мъртви градове, чиито имена винаги предизвикваха тръпка по гръбнака му.
— Някакво предизвикателство ли е било? Да не си се опитвал да се изперчиш пред приятелите си?
Канцлерът говореше със същия тих, равен глас, който използваше на заседанията на Съвета. После вдигна вежда, за да покаже, че е ред на Уелс да говори.
— Не, сър.
— Да не си изпаднал във временен пристъп на умопомрачение? Да не си вземал наркотици?
В гласа му се долавяше лека нотка на надежда, която при други обстоятелства Уелс би намерил за смешна. В изражението на баща му обаче нямаше нито капка хумор — само смесица от умора и объркване, която Уелс не беше виждал от погребението на майка си насам.
— Не, сър.
За миг изпита желание да докосне ръката на баща си, но нещо му попречи да се пресегне през бюрото — нещо различно от белезниците, оковали китките му. Дори докато стояха край портала за освобождение, за да кажат безмълвно последно сбогом на майката на Уелс, двамата така и не можаха да преодолеят петнайсетте сантиметра разстояние между раменете си. Сякаш бяха два магнита с различен заряд на скръбта, който ги отблъскваше един от друг.
— Политическо изявление ли си искал да направиш? — попита баща му и потръпна леко, сякаш мисълта му бе нанесла физически удар. — Да не те е подкокоросал някой от „Уолдън“ или от „Аркадия“?
— Не, сър — отсече Уелс.
Помъчи се да потисне възмущението си. Очевидно през последните шест седмици баща му усилено се беше старал да си го представи като някакъв бунтовник с кауза, да препрограмира спомените си, така че да му помогнат да разбере защо синът му — някога блестящ ученик, а сега кадет с най-висок ранг, е извършил най-ужасното нарушение в историята, при това пред очите на всички. Дори истината обаче нямаше да му помогне кой знае колко — пак щеше да си остане объркан. В очите на канцлера нищо не можеше да оправдае подпалването на Райското дърво, фиданката, пренесена на „Феникс“ в последния момент преди началото на Изхода. Уелс обаче чувстваше, че няма друг избор. След като разбра, че Кларк е сред стоте души, които щяха да изпратят на Земята, трябваше да направи нещо, за да попадне и той сред тях. А като син на канцлера трябваше да извърши най-ужасно нарушение, при това показно, за да го затворят.
Спомни си как на Възпоменателната церемония мина сред тълпата под тежестта на стотици погледи, как с трепереща ръка извади запалката от джоба си и събуди малко огънче, което блесна ярко в мрака. За миг всички се взираха безмълвно в обгърнатото от пламъци дърво. Дори когато пазачите се втурнаха напред сред внезапно разразилия се хаос, не остана човек, който да не е разбрал кого замъкват настрана.