Выбрать главу

— Какво си мислеше, че правиш, по дяволите? — попита канцлерът, като го гледаше невярващо. — Можеше да изгориш цялата зала и да убиеш всички вътре!

Щеше да е по-добре да излъже. Баща му би повярвал по-лесно на версията, че Уелс е приел някакво предизвикателство. Или пък можеше да се престори, че наистина е взел наркотици. В очите на канцлера и едното, и другото щеше да е за предпочитане пред истината — че бе заложил всичко на карта заради момиче.

Вратата на болничната стая се затвори зад гърба на Уелс, но усмивката остана залепена на лицето му, сякаш силата, която бе призовал на помощ, за да повдигне крайчетата на устата си, бе нанесла трайно увреждане на лицевите му мускули. През мъглата на болкоуспокояващите майка му навярно бе приела гримасата му за истинска, а това бе единственото, което имаше значение. Допреди малко го държеше за ръката, докато лъжите се сипеха от устата му една след друга — горчиви, но безвредни. „Да, с татко се справяме. Добре сме.“ Нямаше защо да ѝ казва, че от седмици насам двамата не си бяха разменили повече от няколко думи. „Когато се оправиш, ще довършим «Залез и упадък на Римската империя»1.“ И двамата знаеха, че тя никога няма да стигне до последния том.

Уелс излезе от болницата и тръгна по палуба Б, която бе милостиво пуста. По това време на деня повечето хора бяха или на консултации с преподаватели, или на работа, или на пункта за Обмяна. Той трябваше да е на лекция по история — любимият му предмет. Открай време обичаше разкази за древни градове като Рим и Ню Йорк, с чиито бляскави триумфи можеше да се мери единствено мащабът на падението им. Не можеше обаче да прекара два часа, заобиколен от същите колеги по обучение, които бяха задръстили колонката му за съобщения с неопределени, неловки съболезнования. Единственият човек, с когото можеше да разговаря за майка си, беше Глас, но напоследък тя беше странно отчуждена.

Не беше сигурен колко дълго бе стоял пред вратата, преди да осъзнае, че е стигнал до библиотеката. Остави скенера да мине над очите му, изчака механичният глас да го подкани и притисна палец към пластинката. Вратата се отвори и се задържа точно толкова, колкото да му позволи да влезе. После шумно изтрополи зад гърба му, сякаш му бе направила огромна услуга, като изобщо го бе пуснала.

Заля го вълна от тишина и сенки. Уелс издиша. Книгите, евакуирани на „Феникс“ преди Катаклизма, се съхраняваха във високи витрини, изпразнени от кислород, които значително забавяха процеса на разпадане — ето защо томовете трябваше да се четат единствено в библиотеката, и то само за по няколко часа. Огромното помещение беше изолирано от денонощното осветление и постоянно тънеше в полумрак.

Откакто се помнеше, Уелс прекарваше неделните вечери тук заедно с майка си. Когато беше малък, тя му четеше, а щом порасна, двамата четяха един до друг. Но когато болестта ѝ напредна и главоболията ѝ започнаха да стават все по-тежки, Уелс започна да ѝ чете на глас. Наченаха втори том на „Залез и упадък на Римската империя“ вечерта преди да я приемат в болницата.

Сега Уелс започна да подбира пътя си по тесните пътеки, първо към секцията с книги за английския език, а после и към тази с исторически трудове, която се гушеше в един тъмен ъгъл в задната част на библиотеката. Колекцията беше по-малка, отколкото би трябвало. Първото колониално правителство бе уредило прехвърлянето на дигитализираните текстове на борда на „Феникс“, но след по-малко от сто години един вирус унищожи по-голямата част от дигиталните архиви. Останаха единствено книгите от частните колекции — семейни реликви, преминали от първите колонисти към потомците им. През последния век повечето от тях бяха предадени на библиотеката като дарения.

Уелс приклекна и очите му се изравниха с буквата „Г“. Притисна палец към ключалката и стъклото се отвори с леко съскане, когато вакуумният печат се счупи. Младежът бръкна вътре, за да вземе „Залез и упадък“, но се спря. Искаше да продължи да чете, за да може да разкаже на майка си какво се случва, но ако постъпеше така, все едно влизаше в болничната ѝ стая с мемориалната ѝ плоча, за да я помоли за съвет за епитафията.

— Не трябва да оставяте витрината отворена — обади се един глас зад него.

вернуться

1

Основополагащ труд в седем тома, считан за първата съвременна история на Рим. Дело на един от най-известните историци в света — англичанина Едуард Гибън (1737-1794). — Б.р.