Докато пазачът на Октавия я водеше към рампата, Белами потисна усмивката си. Другите хлапета вяло влачеха крака под надзора на пазачите, които ги водеха към транспортния кораб, но при Октавия беше очевидно, че тя е тази, която диктува темпото. Сестричката му се движеше бавно, принуждаваше пазача си да прави по-малки крачки, слизаше по рампата така, сякаш се разхождаше. Всъщност изглеждаше по-добре от последния път, когато я бе видял, но може би имаше логика. Бяха я осъдили на четири години Затворничество, до повторния процес на осемнайсетия ѝ рожден ден, който щеше да доведе до екзекуцията ѝ. Сега ѝ даваха втори шанс да живее. И Белами щеше да се погрижи наистина да го получи.
Не му пукаше какво щеше да се наложи да направи. Отиваше на Земята заедно с нея.
Гласът на канцлера отекна над шума от стъпки и нервния шепот. Той все още заемаше стойката на войник, но годините, прекарани в Съвета, му бяха придали блясък на политик.
— Никой в Колонията не знае какво ще извършите сега, но ако успеете, всички ние ще ви дължим живота си. Знам, че ще направите всичко по силите си заради самите себе си, заради семействата си, заради всички на този кораб: цялата човешка раса.
Погледът на Октавия се спря на Белами и челюстта ѝ увисна смаяно. Той можеше да види как умът ѝ препуска и се мъчи да проумее ситуацията. И двамата знаеха, че никога не биха го избрали за пазач, което можеше да означава само едно: че се преструва на такъв. Точно когато тя започна да изрича безгласно предупреждение обаче, канцлерът се обърна към онези затворници, които все още слизаха по рампата. Октавия неохотно обърна глава, но Белами забеляза колко са сковани раменете ѝ.
Сърцето му заби по-бързо, когато канцлерът приключи с речта си и кимна на пазачите да приключват с товаренето на пътниците. Трябваше да изчака подходящия момент. Ако избързаше, щяха да имат време да го издърпат настрана. Ако се забавеше, Октавия щеше да пропадне през космоса към токсична планета, а той щеше да остане тук и да посрещне последствията от прекъсването на излитането.
Най-после дойде редът на Октавия. Тя обърна глава, погледна през рамо към него и успя да улови погледа му. Поклати леко глава — недвусмислено предупреждение да не направи някоя глупост.
Но Белами беше вършил глупости през целия си живот и нямаше намерение да спира точно сега.
Канцлерът кимна на една жена в черна униформа. Тя се обърна към контролния панел до кораба и започна да натиска поредица от бутони. На екрана засвяткаха големи цифри.
Отброяването на времето до излитането бе започнало.
Разполагаше с три минути, за да мине през вратата, да прекоси рампата и да се качи на кораба, иначе завинаги щеше да загуби сестра си.
Докато се качваха последните пътници, настроението в помещението видимо се промени. Пазачите до Белами се отпуснаха и започнаха да разговарят тихо помежду си. На палубата на другата рампа някой изпухтя неприятно.
2:48… 2:47… 2:46…
Белами почувства как в гърдите му се надига прилив на гняв и за миг надвива самообладанието му. Как можеше тези мръсници да се смеят, когато изпращаха сестра му и още деветдесет и девет деца на мисия, която можеше да се окаже чисто самоубийство?
2:32… 2:31… 2:30…
Жената до контролното табло се усмихна и прошепна нещо на канцлера, но той се намръщи и се извърна настрана.
Истинските пазачи бяха започнали да се отправят по обратния път и вече влизаха в коридора. Или смятаха, че имат по-приятни неща за правене от това да наблюдават първия опит на човечеството да се завърне на Земята, или смятаха, че старият транспортен кораб ще експлодира, и предпочитаха да са на сигурно място.
2:14… 2:13… 2:12…
Белами пое дълбоко въздух. Време беше.
Проби си път сред тълпата и се промъкна зад един нисък набит пазач, закопчал кобура на колана си така небрежно, че дръжката на пистолета беше открита. Сграбчи оръжието и се втурна надолу по рампата.
Преди някой да осъзнае какво се случва, Белами заби лакът в корема на канцлера и преметна ръка около врата му, като прикова главата му в ключ. Палубата избухна в крясъци и тропот на тичащи крака, но преди някой да успее да стигне до него, Белами притисна дулото до слепоочието на канцлера. Изключено беше наистина да застреля копелето, но пазачите трябваше да си помислят, че ще го направи.