Выбрать главу

— Здрасти — поздрави я дрезгаво Белами и стомахът му се сви, щом зърна бледото ѝ изпито лице. — Добре ли си?

— Талия е мъртва?

Изрече го повече като въпрос, сякаш се надяваше той да я увери, че не е така.

Белами бавно кимна.

— Съжалявам.

Тя започна да трепери и той инстинктивно я привлече в обятията си. За един дълъг миг двамата останаха така. Той здраво притискаше треперещото ѝ тяло до гърдите си.

— Много съжалявам — прошепна в косата ѝ.

Най-после Кларк се изправи, въздъхна и отстъпи назад. Макар че по лицето ѝ се стичаха сълзи, очите ѝ отново бяха ведри, а бузите ѝ пак бяха придобили леко подобие на цвят.

— Къде е сестра ти? — попита тя и избърса нос с опакото на ръката си.

— Няма я. От часове я търся, но беше много тъмно. Сега пак започвам.

— Чакай — спря го Кларк и бръкна в джоба си. — Намерих я в гората. Отвъд потока, към онази огромна група скали.

Тя сложи в ръката на Белами някакъв предмет. Той шумно си пое въздух, когато пръстите му се сключиха около познатата атлазена ивица. Беше червената панделка на Октавия.

— Къде беше? Завързана на някое дърво ли? — попита той със слаб глас. Не беше сигурен какъв отговор се надява да чуе.

— Не — отвърна Кларк и чертите на изцапаното ѝ с мръсни ивици лице омекна. — Видях я на земята. В някакъв момент трябва да е паднала от косата ѝ. Нали снощи я носеше?

— Мисля, че да — потвърди Белами и умът му трескаво затърси някакви откъслечни спомени. — Да. Заспа с нея.

— Добре — заяви Кларк с ненадейна твърдост. — Това означава, че е напуснала лагера, преди да се разрази пожарът. Погледни — добави тя в отговор на въпросителния поглед на Белами, — по нея няма пепел. Никакви признаци, че се е намирала близо до пламъците.

— Може и да си права — отрони Белами и потърка панделката между пръстите си. — Просто не разбирам защо ще си тръгне преди пожара. — Отново погледна към Кларк. — Нали снощи излезе от болничната палатка? Забеляза ли нещо?

Кларк поклати глава и изражението ѝ внезапно стана непроницаемо.

— Бях навън за известно време — каза тя с напрегнат глас. — Съжалявам.

— Няма значение — отговори Белами и пъхна панделката в джоба си. — Така и не ти се извиних. През цялото време си била права за О. Съжалявам.

Кларк просто кимна в знак, че приема извинението.

— Благодаря, че ми каза за панделката — продължи Белами. — Сега ще я потърся.

Понечи да се обърне, но Кларк протегна ръка и докосна китката му.

— И аз ще дойда.

— Много мило от твоя страна, но нямам представа колко дълго ще ме няма. Това не е както когато отидохме да вземем лекарството. Може да отнеме време.

— И аз идвам — повтори тя. Гласът ѝ беше решителен, а в очите ѝ гореше пламък, който го накара да се поколебае, преди да ѝ възрази.

— Сигурна ли си? — вдигна вежда той. — Не вярвам Уелс много да се зарадва, като разбере.

— Няма да го чуе от мен. Между нас е свършено.

Мозъкът на Белами забръмча от въпроси, които така и не стигнаха до устните му.

— Добре тогава.

Пристъпи напред и ѝ махна да го последва.

— Но трябва да те предупредя… По някое време най-вероятно ще си съблека ризата.

Хвърли ѝ поглед през рамо и видя, че на лицето ѝ трепва усмивка, толкова вяла, че можеше да е илюзия, породена от светлината, която се процеждаше между тежките листа.

Глава 34

Глас

Колонията беше зловещо притихнала дори за един часа сутринта. Глас не видя никого другиго, докато тичаше устремно по тъмните коридори, осветени само от мътното сияние на сините светлини за спешни случаи, наредени по пода.

След като майка ѝ най-накрая си легна, тя се измъкна от апартамента и сега се мъчеше да не си представя как Соня се събужда и разбира, че Глас я няма, да не съзира болката и ужаса, които щяха да изкривят деликатните ѝ черти, както го бяха правили безброй пъти през последните две години. Глас никога нямаше да си прости за страданието, което бе причинила на майка си, но нямаше избор.

Трябваше да се добере до „Уолдън“ и до Люк.

Спря се на площадката на палуба Е и напрегна слух, за да чуе стъпки, но не различи нищо освен собственото си накъсано дишане. Пазачите или патрулираха в някоя друга част на „Феникс“, или ги бяха прогонили до един обратно на „Уолдън“ и „Аркадия“, за да не крадат повече от въздуха, запазен за феникските дробове.

Глас се стрелна по непознатия коридор и се помъчи да види издайническия сребрист блясък на въздушна шахта. Палуба Е беше разположена почти на дъното на кораба и се използваше предимно като склад. Въздушната шахта, през която пропълзя, след като се измъкна от транспортния кораб, я беше отвела към палуба Е на „Уолдън“. Само се надяваше същото да важи и за „Феникс“. Тръгна по-бавно и започна да оглежда стените за някакъв отвор. Чувстваше как страхът се просмуква в нея с всяка стъпка. Ами ако грешеше за разположението? Или шахтата някога е свързвала „Уолдън“ и „Феникс“, но отдавна е била запълнена?