Выбрать главу

— Шшш — прошепна Люк и прокара ръка по тила ѝ. — Добре, добре. — Усмихна се тъжно. — Най-лошото, което можем да направим, е да се караме, докато кислородът ни свършва.

— Страх ли те е? — попита Глас след дълъг миг тишина.

Люк отново се обърна към нея и поклати глава.

— Не.

Постави пръст под брадичката ѝ и я повдигна, така че Глас го гледаше право в очите.

— Никога не ме е страх, когато съм с теб.

Наведе се и я целуна нежно. Тя потръпна и дъхът му накара кожата ѝ да пламне. Отдръпна се с усмивка.

— Това не е ли хабене на кислород?

— Тъкмо обратното — прошепна Люк и отново я привлече към себе си. — Запазваме го.

Устните му отново намериха нейните и тя раздели своите, докато целувката му ставаше все по-дълбока.

Глас прокара ръка нагоре по неговата и се усмихна, когато той потръпна. Без да прекъсва контакта, тя започна да разкопчава ризата му и си каза, че необичайно ускореният му сърдечен ритъм е отговор на допира ѝ. Устните ѝ се преместиха към челюстта му. После се плъзнаха по врата му. Спря се на гърдите му. На ребрата му имаше татуирани цифри — две дати, от които стомахът на Глас се сви.

— Какво има? — попита Люк и седна на дивана.

Тя свали пръста си към татуировката, но после го отдръпна, защото се боеше да докосне мастилото.

— Какво е това?

— О — погледна надолу Люк и се намръщи. — Мислех, че съм ти казвал. Исках да направя нещо в памет на Картър. — Гласът му стана далечен. — Това е рожденият му ден и денят, в който го екзекутираха.

Глас едва успя да потисне отвращението си, когато погледна към втората групичка числа. Нямаше нужда от татуировка, която да ѝ напомня за деня, в който бе умрял Картър. Датата беше отпечатана в ума ѝ също толкова ясно, колкото върху кожата на Люк.

Глас сви колене към гърдите си и простена. Чаршафите на леглото ѝ бяха набрани и мокри от пот. Отчаяно искаше да пийне нещо, но щяха да минат часове, преди да ѝ донесат подноса с вечерята и вечерната порция вода. Помисли си с копнеж за всички години, които беше прекарала в блажено неведение, че на други части в Колонията водата се раздава по график.

Разнесе се тихо пиукане, последвано от стъпки. Глас вдигна пулсиращата си глава от възглавницата и движението я накара да потръпне. На вратата застана една фигура. Не беше пазач. Беше канцлерът.

Глас се насили да седне и отметна кичур влажна коса от лицето си. Подготви се да изпита пристъп на ярост, щом погледне в очите човека, заповядал да я арестуват, но през мъглата на болката и изтощението не можа да различи главата на Съвета. Виждаше единствено загриженото лице на бащата на най-добрия си приятел.

— Здравей, Глас — каза той и посочи към другия край на леглото. — Може ли?

Тя немощно кимна.

Канцлерът седна и въздъхна.

— Съжалявам за случилото се.

Изглеждаше по-измъчен, отколкото някога го беше виждала, по-изпит дори от времето, когато жена му умираше.

— Не исках да пострадаш.

Без да се замисля, Глас сложи ръка на корема си.

— Не пострадах аз.

За миг канцлерът затвори очи и разтърка слепоочията си. Пред хората никога не показваше разочарование или изтощение, но Глас разпозна изражението му от малкото пъти, в които го бе виждала да работи в кабинета си у дома.

— Надявам се, че разбираш: нямах друг избор.

Гласът му стана по-твърд:

— Положил съм клетва да спазвам законите на тази Колония. Не разполагам с лукса да се правя на сляп само защото нарушителката, за която става въпрос, по една случайност е най-добрата приятелка на сина ми.

— Разбирам, че имате нужда да вярвате в това — отвърна Глас с безизразен тон.

Изражението му изстина.

— Готова ли си да ми кажеш името на бащата?

— Защо? За да можете да го затворите тук с мен?

— Защото такъв е законът.

Канцлерът стана и направи няколко крачки към нея.

— Защото не е справедливо бащата да не бъде наказан наравно с теб. И защото няма да са ми необходими дълги разследвания, за да проверим архивите от скенерите на ретината и да разберем къде си прекарвала времето си. Със или без теб, ще го открием. Но ако ни помогнеш, ще имаш много по-голям шанс да те помилват на новия процес.

Очите им се срещнаха и Глас се извърна от него. Потръпна, когато си представи как измъкват Люк от дома му посред нощ, ужаса на лицето му, докато моли пазачите да му кажат какво става. Дали щяха да му разкрият истината и да му оставят точно толкова време, колкото да почувства болката, преди да забият иглата в гърдите му? Или щеше да умре с вярата, че е станал жертва на някаква ужасна грешка?