Кларк се приближи към ябълковите дървета. Белами вървеше плътно след нея.
— Странно — отбеляза бавно тя. — Дърветата са разположени толкова равномерно. Приличат почти на овощна градина. — Отиде до най-близкото. — Възможно ли е наистина да е оцеляло след всички тези години?
Макар че дървото беше надвиснало над нея, най-ниският му клон се намираше много близо до земята. Кларк се протегна и откъсна една ябълка. Започна да я подмята в ръцете си и я запрати към Белами, после посегна и откъсна още една.
Вдигна плода до лицето си. На соларните ниви на кораба отглеждаха ябълки, но те по нищо не приличаха на тукашните. Кората не беше просто червена, а прорязана от розови и бели нишки и излъчваше миризма, която не приличаше на нищо срещано досега. Отхапа и ахна, когато сокът потече по брадичката ѝ. Как беше възможно нещо да е толкова сладко и същевременно така тръпчиво? За миг Кларк си позволи да забрави всичко случило се на Земята и остави усещането да я завладее.
— И ти ли си мислиш същото като мен? — попита Белами и Кларк погледна към него. Докато тя ядеше, той бе започнал да измерва разстоянието между дърветата с паднали клони.
— Честно казано, не мислех за нищо друго, освен за това колко е вкусна — призна Кларк и почувства как устните ѝ трепват в следа от усмивка. Но Белами не се разсмя, нито се пошегува. Просто продължи да се взира в идеално разположените дървета.
— Тези дървета не са оцелели след Катаклизма и не са поникнали в този вид просто ей така — промълви бавно той и в гласа му прозвуча удивление и страх.
Кларк разбра какво щеше да каже още преди да е довършил. Гърдите ѝ се свиха от лошо предчувствие.
— Някой ги е засадил — продължи Белами.
Глава 36
Уелс
— Така по-добре ли е?
Уелс се обърна и видя Ашър — аркадийското момче, да сочи към пъна, който сечеше. Тревата беше покрита със стърготини и късчета дърво, захвърлени след неуспешните опити — но този дънер наистина изглеждаше обещаващо.
— Определено — кимна Уелс, клекна до пъна и прокара пръсти по жлебовете, които Ашър бе изсякъл в дървото. — Просто внимавай да са горе-долу еднакво дълбоки, иначе парчетата няма да се напаснат.
Уелс стана. Греъм мина покрай него, понесъл останки от разтопен брезент към растящата купчина спасени припаси насред поляната. Уелс застана малко по-изправено и се подготви за подигравателна усмивка или злобна забележка, но Греъм продължи да се взира право напред и да върви, без да каже нито дума.
Огънят беше унищожил палатките им, но повечето инструменти бяха оцелели, както и аптечката. Идеята да се опитат да построят трайни жилища от дърво беше на Уелс. Оказа се хиляда пъти по-трудно, отколкото в книгите, но бяха започнали да усвояват техниката, макар и бавно.
— Уелс! — втурна се към него момиче от „Уолдън“. — Как ще окачим хамаците? Елайза предлага да ги провесим за гредите на покрива, но докато станат готови, ще минат дни, нали така? Освен това си мислех…
— След няколко минути идвам, става ли? — прекъсна я Уелс и видя как по кръглото ѝ лице премина обида. — Сигурен съм, че двете с Елайза се справяте страхотно — добави той и ѝ се усмихна леко. — Веднага се връщам.
Тя кимна и хукна нанякъде, като се стрелна покрай купчина разтопени прътове от палатките, които все още изглеждаха прекалено нажежени, за да ги пипнат.
Уелс хвърли поглед през рамо и се отправи към дърветата. Имаше нужда за малко да остане сам, да помисли. Вървеше бавно и тежестта в гърдите му сякаш се просмукваше в дробовете му, правеше всяка стъпка трудна и болезнена. Спря се край началото на гората и вдиша по-хладния въздух дълбоко в дробовете си. Затвори очи. Точно тук беше целунал Кларк за пръв път на Земята — и със сигурност за последен път в живота си.
Преди си мислеше, че вече е изпитал най-ужасната възможна болка — мисълта, че Кларк го ненавижда, че не може да понесе дори да го погледне. Но се оказа, че е сгрешил. Когато я видя как тръгва с Белами, едва не умря. Тя дори не погледна към него, когато дойде да вземе това, което беше останало от вещите ѝ. Само кимна мълчаливо на останалите от групата и тръгна след Белами към леса.
Само ако знаеше какво наистина бе сторил, за да дойде на Земята с нея! Беше изложил на риск всичко. И се оказа, че е било за нищо.
Всички пазачи погледнаха Уелс само бегло, щом поднесе очи към скенера на ретината и мина през вратите. Достъпът до сектор В 14 беше строго ограничен, но офицерската му униформа, целеустремената походка и добре познатото лице му гарантираха пропуск практически навсякъде в Колонията. Никога досега не се беше възползвал от положението си. След като чу разговора на баща си с вицеканцлера, нещо у Уелс се прекърши.