Выбрать главу

1:12… 1:11… 1:10…

— Всички да се дръпнат! — кресна Белами и стегна хватката си. Канцлерът изстена. Разнесе се високо пиукане и святкащите цифри от зелени станаха червени. Оставаше по-малко от минута. Трябваше само да изчака вратата на кораба да започне да се затваря, да изблъска канцлера от пътя си и да се хвърли вътре. Нямаше да имат време да го спрат.

— Пуснете ме на кораба или ще стрелям.

Помещението утихна. Единственият звук, който се чуваше, беше запъването на ударниците на десетина пистолета.

След трийсет секунди щеше да е на път или към Земята заедно с Октавия, или обратно към „Уолдън“ в чувал за трупове.

Глава 4

Глас

Глас тъкмо беше закопчала колана си, когато се надигнаха шумни викове. Пазачите обграждаха две фигури близо до входа на кораба. Беше ѝ трудно да види какво става през всички тези мърдащи униформи, но за миг зърна ръкав на костюм, сива коса и блясък на метал. Сетне половината пазачи коленичиха и вдигнаха пистолетите на височината раменете си. Сега Глас разбра какво става: някой беше взел канцлера за заложник.

— Всички да се дръпнат! — кресна похитителят с треперещ глас. Носеше униформа, но очевидно не беше пазач. Косата му беше много по-дълга, отколкото позволяваше правилникът, якето не му беше по мярка, а непохватният начин, по който държеше пистолета, показваше, че никога не е бил обучаван как да го използва.

Никой не помръдна.

— Дръпнете се, казах!

Вцепенението, което я беше обзело по време на дългия път от килията ѝ до палубата за излитане, се разтопи като ледена комета, минала близо до слънцето, и остави след себе си лека следа на надежда. Мястото ѝ не беше тук. Не можеше да се преструва, че наистина ще се отправят на някакво историческо приключение. В мига, в който транспортният им кораб се отделеше от главния, сърцето на Глас щеше да започне да се разбива. „Това е моят шанс“ — помисли си ненадейно тя и почувства как я обземат едновременно въодушевление и ужас.

Разкопча колана си и скочи. Неколцина други затворници я забелязаха, но повечето бяха погълнати от драмата, която се разиграваше на върха на рампата. Момичето се втурна към отсрещния край на транспортния кораб, където друга рампа водеше нагоре към товарната палуба.

— Тръгвам с тях — изкрещя момчето и отстъпи назад към вратата, като влачеше канцлера със себе си. — Отивам със сестра си.

Над товарната палуба се спусна стъписано мълчание.

„Сестра“. Думата отекна в главата на Глас, но преди да успее да проумее значението ѝ, познат глас я изтръгна от мислите ѝ:

— Пусни го.

Глас погледна към задната част на кораба и застина — за миг смайването ѝ я прикова на място, когато зърна лицето на най-добрия си приятел. Разбира се, беше чула абсурдните слухове, че Уелс бил затворен, но дори не се беше замислила повторно за тях. Какво правеше тук? Докато се взираше в сивите му очи, приковани в баща му, отговорът я осени: навярно се беше опитал да последва Кларк. Уелс бе готов на всичко, за да защити хората, които обичаше, и най-вече Кларк.

А после се разнесе оглушителен пукот — изстрел? — и нещо в нея прищрака. Без да спре да се замисли, без да спре да си поеме въздух, тя се втурна през вратата и хукна нагоре по рампата. Бореше се с нуждата да хвърли поглед през рамо, държеше главата си наведена ниско и тичаше така, както никога преди.

Беше избрала най-подходящия момент. За няколко секунди стражите застинаха неподвижно, сякаш ехото от изстрела бе парализирало ставите им.

А после я зърнаха.

— Избягал затворник! — изкрещя един от тях и другите бързо се обърнаха към нея. Движението, което доловиха, задейства инстинктите, инсталирани в мозъка им по време на обучението. Фактът, че Глас беше седемнайсетгодишно момиче, нямаше значение. Бяха програмирани да не виждат развятата руса коса и големите сини очи, които открай време внушаваха на хората желание да я защитят. Виждаха единствено избягала престъпница.

Глас се хвърли през вратата, без да обръща внимание на гневните викове, които я последваха, и се устреми по коридора, който водеше обратно към „Феникс“. Гърдите ѝ се надигаха и спускаха тежко, дъхът ѝ излизаше накъсано.

— Ти! Спри на място! — изкрещя един пазач. Стъпките му отекнаха зад нея, но тя не спря. Ако тичаше достатъчно бързо и късметът, който ѝ бе убягвал през целия ѝ живот, най-накрая се проявеше в последния момент, може би щеше да успее да зърне Люк още веднъж. И може би, само може би, щеше да го убеди да ѝ прости.