Выбрать главу

Планът му беше безразсъден, глупав и невероятно себичен, но не му пукаше. Трябваше да се погрижи да изпратят Кларк на Земята, а не в стаята за екзекуции.

Хукна по пустото тясно стълбище, озарено само от слаби аварийни светлини. Нямаше причина който и да било да влиза във въздушния шлюз освен за рутинни проверки, а Уелс вече беше хакнал файловете за поддръжка, за да провери разписанието. Щеше да бъде съвсем сам.

Въздушният шлюз в сектор В 14 беше оригинал, построен в самото начало. Въпреки усилията на инженерите да го поддържат в идеално състояние, след като триста години беше понасял извънредните температури и ултравиолетовите лъчи на космоса, той бе започнал да се разпада. Покрай ръба имаше малки пукнатини, както и блестящи късчета на местата, където процепите очевидно бяха съединени с нова материя.

Уелс посегна зад гърба си към клещите, които беше пъхнал в колана на панталона си. „Всичко ще мине добре“ — каза си той, но ръцете му трепереха. Така или иначе, скоро всички щяха да се евакуират. Той само щеше да ускори процеса. В периферията на съзнанието си обаче знаеше, че няма достатъчно транспортни кораби. Нямаше представа какво щеше да се случи, когато дойдеше време да използват наличните.

Но това беше проблем на баща му, не негов.

Уелс протегна ръка и започна да разпаря неустойчивия ръб на шлюза. Потръпна, когато чу лекото съскане. После се обърна и хукна обратно по стълбите, като се опитваше да не обръща внимание на ужаса, който набъбваше в стомаха му. Не можеше да понесе мисълта за това, което бе сторил, но докато тичаше надолу по стълбите, си повтори, че е постъпил правилно.

Уелс уморено се надигна на крака. Стъмваше се, а все още им оставаше много работа по новите хижи. Трябваше да довършат поне някои от убежищата преди следващата буря. Докато вървеше обратно към лагера и се чудеше дали Кларк е взела достатъчно одеяла, дали ще може да се стопли, когато температурата падне, Ашър се изравни с него и започна пак да задава въпроси. Вдигна един от подкастрените пънове и сякаш искаше да чуе какво мисли Уелс за големината и жлебовете.

Уелс беше прекалено погълнат от собствените си мисли, за да се съсредоточи върху думите на другото момче. Докато вървяха един до друг към палатките, виждаше, че устата на Ашър се движи, но изреченото така и не стигна до ушите му.

— Слушай — поде Уелс, готов да му заяви, че въпросът може да почака до сутринта. Точно тогава обаче нещо изсвистя до ухото му. Чу се противен звук от удар и Ашър политна назад. Рухна на земята и от устата му забълбукаха мехури кръв.

Уелс падна на колене.

— Ашър! — изкрещя, докато очите му се мъчеха да проумеят значението на случващото се. От врата на момчето стърчеше стрела.

Първата му безумна мисъл беше: Белами. Само той можеше да стреля така.

Уелс изкрещя и се обърна, но този, който стоеше зад него, не беше Белами. В подножието на хълма видя редица забулени в сенки фигури. Слънцето залязваше зад тях. Във вените му запрепускаха шок и ужас и той ахна. Ненадейно разбра кой е подпалил лагера… и кой е отвлякъл Октавия. Не беше някой от Колонията.

Стоте може и да бяха първите хора, стъпвали на тази планета от три века насам, но не бяха сами.

Някои хора никога не я бяха напускали.

Благодарности

Неимоверно съм задължена на Джоел Хобейка, която не само създаде основата на „Стоте“, а вложи и въображението, редакторския си усет и упоритостта си, които бяха жизненоважни за раждането на тази книга. Същото важи и за Кейти Макгий, Елизабет Бейли и Фарин Джейкъбс, чиито проницателни въпроси и интелигентни предложения допринесоха за оформянето на романа на всички нива. Признателна съм също така и на плашещо умните членове на екипа на „Алой“ и особено на Сара Шандлър, Джош Банк и Лейни Дейвис, както и на самоотвержените екипи на „Литъл Браун“ и „Ходър & Стоутън“.

Благодаря на забележителните си приятели от двата бряга на Ийст Ривър, канала Гоуанус, Мисисипи и Атлантическия океан за подкрепата и насърчаването им. Особено съм признателна на доверениците и съзаклятниците си от двете страни на Бродуей 557, на тайфата от „Кръстопът“, която първа ме въведе в дълбините на научната фантастика, и на Рейчъл Грифит, която надскочи задълженията си със светлинни години, за да ми помогне да израсна като автор и редактор.