Стоте: Ден 21 [bg]

Кас Морган Стоте: Ден 21 Стоте #2

На родителите ми и на баба и дядо,

които ме научиха да гледам на света

и на думите с удивление.

Глава 1 Уелс

Никой не искаше да доближи гроба. Независимо че вече четирима от техните бяха погребани в импровизираното гробище, останалите от Стоте все още се смущаваха от идеята да заровят тяло в земята.

Също така никой не искаше да стои с гръб към дърветата. След нападението дори пречупването на някоя клонка караше неспокойните младежи да подскачат от страх. Оцелелите от групата се бяха събрали в плътен полукръг, за да си вземат последно сбогом с Ашър, очите им постоянно се местеха от трупа в земята към сенките в гората.

Отсъстваше успокоителното пращене на огъня. Дървата им бяха свършили предната нощ и никой не се съгласи да отиде да събере нови. Уелс нямаше нищо против да го стори, но беше зает с копаенето на гроба. Нямаше желаещи и за тази работа, освен едно високо, мълчаливо момче от „Аркадия“ на име Ерик.

— Сигурни ли сме, че наистина е мъртъв? — прошепна Моли и се отдръпна от ръба на трапа, все едно се страхуваше, че той може да погълне и нея. Тя беше само на тринайсет години, но изглеждаше по-малка. Или поне доскоро бе така. Уелс помнеше, че ѝ помогна, когато корабът им катастрофира на повърхността — тогава закръглените ѝ бузи бяха покрити с прах и сълзи. Сега лицето на момичето беше слабо, почти мършаво, а на челото ѝ имаше порезна рана, която не изглеждаше добре почистена.

Очите на Уелс се стрелнаха неволно към врата на Ашър, там, където го беше пронизала стрелата. Бяха минали два дни, откакто момчето умря, два дни, откакто мистериозните фигури се бяха материализирали в подножието на хълма, разбивайки на пух и прах всичко, в което колонистите вярваха и смятаха за истина.

Стоте бяха изпратени на Земята като живи тестови субекти, първите хора, стъпили на планетата от триста години насам. За съжаление, грешаха.

Някои човешки същества никога не я бяха напускали.

Всичко се случи прекалено бързо. Уелс осъзна, че нещо не е наред едва когато Ашър се строполи на земята и размята ръце към забитата в гърлото му стрела. Обърна се в посоката, от която беше дошла… и ги видя. Фигурите им се очертаваха на светлината от залязващото слънце — приличаха повече на демони, отколкото на човешки същества. Уелс примигна няколко пъти с надежда силуетите да изчезнат. Нямаше как да са истински.

Но халюцинациите не стреляха по хората.

След като призивите за помощ на сина на канцлера останаха нечути, той пренесе Ашър до болничната палатка, където бяха складирани спасените от пожара лекарства. Всичките му усилия бяха напразни. Докато Уелс трескаво търсеше превръзки, спътникът му вече беше починал.

Как беше възможно да има хора на Земята? Пълен абсурд. Никой не бе преживял Катаклизма. Това беше нещо неоспоримо, мисълта беше набита в главата на Уелс също като фактите, че водата замръзва при 0 градуса по Целзий и планетите се въртят около Слънцето. Въпреки всичко младежът ги беше видял с очите си. Те не бяха дошли долу на планетата от Колонията. Те бяха земнородни.

— Мъртъв е — каза Уелс в отговор на въпроса на Моли и се изправи бавно на крака, за да осъзнае, че повечето от членовете на групата са вперили погледи в него. Преди няколко седмици всички го гледаха с недоверие, дори с презрение. Никой не вярваше, че синът на канцлера наистина е един от затворниците. Прекалено лесно беше за Греъм да ги убеди, че Уелс е изпратен при тях, за да ги шпионира. Нещата се бяха променили, сега очите на младежите бяха изпълнени с очакване.

В хаоса след пожара Уелс беше организирал екипи за претърсване на останките за провизии и за построяването на леки заслони. Интересът му към земната архитектура, който някога беше дразнил прагматичния му баща, бе влязъл в употреба при конструирането на трите дървени колиби, които сега се издигаха в средата на поляната.

Уелс погледна нагоре към помръкващото небе. Би дал всичко, за да може канцлерът да види постройките, които създаде. Не за да му докаже нещо — след като стана свидетел как прострелват баща му на палубата за излитане, гневът му се изпари толкова бързо, колкото и цветът от бузите на управника. Момчето се надяваше един ден канцлерът да има възможност да нарече Земята свой дом. Останалите жители на Колонията трябваше да се присъединят към Стоте веднага след като условията на планетата бъдеха обявени за безопасни, но вече двайсет и един дни на небето нямаше и следа от сънародниците му.