Люк сви рамене.
— Не беше такъв тип. Веднъж беше останал без точки за купони и аз откупих костюма от него. Много щедро от негова страна. Можеше да получи доста повече на Пункта за обмяна.
Не, не е можел да получи повече, помисли си Глас. Щяха да го арестуват за търговия с крадени вещи. Обзе я чувство за вина. Картър беше отрепка, но вече бе мъртъв — екзекутираха го за нещо, което не беше извършил.
Причината за това беше тя.
Миналата година Глас направи ужасяващото откритие, че е бременна — нарушение на строгите закони на Колонията за ръста на населението, което се наказваше със затвор за непълнолетните… и смърт за всеки, навършил осемнайсет години.
Момичето отчаяно се опитваше да спаси Люк и до последно прикриваше състоянието си. В крайна сметка бременността ѝ излезе наяве, беше арестувана и принудена да разкрие името на бащата. Глас знаеше, че ако признае кой е той, деветнайсетгодишният ѝ приятел щеше да бъде екзекутиран. В момент на паника тя даде името на мъжа, който караше кожата ѝ да настръхва, мъжа, който рано или късно щеше да бъде арестуван: Картър.
Люк не знаеше какво бе сторила. Никой на „Уолдън“ нямаше представа защо Картър беше извлечен от апартамента си посред нощ. Поне така смяташе Глас, допреди два дни, когато най-добрата приятелка на Люк — Камий, я заплаши, че ще разкрие тайната ѝ, ако Глас не стори всичко, което я накара.
— Ще ядем ли? — попита вяло младежът в опит да смени темата. Постави двете чинии на масата и те издрънчаха, когато срещнаха повърхността ѝ. — Вечерята е сервирана.
Разполагаха със смешно количество протеинова паста, но Глас забеляза, че Люк е сипал по-голямата порция на нея. Хубавото на оскъдното количество храна беше, че можеха да се насладят на сцените, нарисувани по чиниите — едната изобразяваше млада двойка пред Айфеловата кула, а на другата същата двойка разхождаше куче в някакъв парк. Люк не знаеше историята на тези реликви, но Глас си представи, че някога някоя истинска двойка ги беше купила на медения си месец, а след това ги бе взела на Колонията за спомен.
— Не е ли странно да се обличаш официално, за да ядеш протеинова паста? — попита момчето и загреба с лъжицата си част от храната.
— Не мисля. За известно време Уелс беше обсебен от една книга, в която се разказваше за прочуто корабокрушение. Докато корабът потъвал, всички пътници облекли най-хубавите си дрехи и се наслаждавали на музиката до самия си край.
Глас беше горда, че знае този дребен факт от земната история, но вместо да се впечатли от него, Люк потрепери.
— Трябваше да останеш на „Феникс“ — каза ѝ меко той. — Да дойдеш тук е равносилно на това да се качиш на потъващ кораб. — Макар „Уолдън“ и „Аркадия“ да бяха изоставени от Съвета — и обречени на смърт заради намаляващия кислород в тях, — главният кораб „Феникс“ все още разполагаше със запаси от въздух. Момичето беше напуснало безопасния си дом, за да бъде с Люк на „Уолдън“.
— Смяташ ли, че Камий е успяла да проникне? — попита младежът и нарисува нещо с лъжицата си в протеиновата паста.
Глас се опита да не показва притеснението си. Когато пристигна на „Уолдън“, бившата приятелка на Люк — Камий, я накара да ѝ покаже как се е промъкнала от единия кораб на другия. Когато Глас се подвоуми дали да ѝ сподели, тъй като беше наясно, че откакто мостът беше затворен, пазачите на „Феникс“ бяха готови да застрелят всеки нарушител, момичето ѝ прошепна най-ужасната тайна, която можеше да си представи: че ако не ѝ помогне, ще разкрие на Люк истината за Картър. Глас нямаше представа как Камий беше разбрала за този факт, но не губи никакво време в опити да научи — веднага я поведе към тайната вентилационна шахта, която свързваше „Уолдън“ и „Феникс“.
— Надявам се да е успяла — отговори на въпроса на момчето Глас и се обърна на една страна, за да не срещне погледа му.
— Още не е късно и за теб — предпазливо се обади младежът. Беше я молил да тръгне с Камий, но тя отказа. — Можеш да се покатериш по шахтата и…
Лъжицата на Глас падна от ръката ѝ в чинията.
— Не — отвърна тя, малко по-остро, отколкото искаше. — Вече говорихме за това.