Люк въздъхна.
— Добре, но какво ще кажеш за това? — Младежът си пое въздух, но не продължи, тъй като срещна погледа на Глас и изпадна в буен смях.
— Какво? — попита момичето. — Кое ти е толкова смешно?
— Намръщена си.
Глас се изправи в стола си.
— Разстроена съм. Не разбирам защо това те кара да се забавляваш.
— Защото съм сигурен, че когато си била дете, изражението на лицето ти е било абсолютно същото, както сега, когато не си получавала онова, което искаш.
— Стига де, Люк. Опитвам се да бъда сериозна.
— Както и аз — отвърна момчето и стана от стола си. — Ела тук. — Взе ръката ѝ и ѝ помогна да се изправи. — Какво ще кажеш да минеш по вентилационната шахта и да огледаш района? Ако не видиш никакви пазачи на „Феникс“, ще се върнеш да ми кажеш.
Глас погледна внимателно лицето на Люк, за да се увери, че говори сериозно, че това не е капан да я накара да отиде във „Феникс“, след което да затвори шахтата, за да не може да се върне обратно.
— В случай че няма, ще дойдеш ли с мен?
Люк кимна.
— Ако няма пазачи в близост до другия край на шахтата, ще се опитаме да стигнем до апартамента ти незабелязани. След това… — гласът му секна.
Глас хвана другата му ръка и я стисна. И двамата бяха наясно, че ако успееха да се промъкнат на „Феникс“, единственото, което щяха да спечелят, беше малко допълнително време. Колонията се разпадаше и скоро дори „Феникс“ щеше да остане без кислород.
След един дълъг миг Люк наруши тишината:
— Може би ще започнат да изпращат хора долу.
— Какво? Преди да са разбрали дали на планетата е безопасно? — Глас не трябваше да се изненадва. Колонията беше загубила връзка със стоте непълнолетни затворници, които бяха изпратени на Земята, за да проверят радиационните нива. По-точно деветдесет и деветимата, след като тя трябваше да е една от тях, но беше избягала от кораба и се беше промъкнала обратно в Колонията. Сърцето ѝ се сви, когато се сети за Уелс, който също беше част от тази мисия. Момчето цял живот бе мечтало да отиде на Земята — Глас си спомни как ги караше да играят на гладиатор в гравитационната спортна зала, когато минаваше през римския си период, или когато тя се преструваше на човекоядна горила зад офиса на баща му в игрите на изследователи в джунглата.
Надяваше се приятелят ѝ да е още жив, недокоснат от човекоядни маймуни — или от нещо по-лошо като смъртоносна радиация. Най-малкото се надяваше Стоте поне да бяха стигнали до повърхността на планетата.
— Нямат много възможности — равнодушно констатира Люк. Очите му потърсиха нейните. — Трябваше да останеш на онзи кораб, когато имаше този шанс.
— Може би си прав, но бях забравила нещо много важно.
Младежът прокара пръсти по верижката на медальона, който ѝ подари на годишнината им.
— Разбира се. Не можеше да заминеш на Земята без това бижу.
Глас го перна игриво по рамото.
— Много добре знаеш за какво говоря.
Люк се разсмя.
— Нямам търпение да те видя как ми се мръщиш на Земята.
— Това ли е единствената цел в живота ти?
— Не. — Ръката на момчето обхвана тила ѝ, Люк сведе лице към нея и я целуна нежно. — Стремя се към много повече от това.
Глава 4
Уелс
През нощта беше трудно да се следи колко време е минало, така че Уелс сам прецени кога смяната му приключи. От болката в крайниците си предположи, че е патрулирал поне четири часа. Когато отиде да повика Ерик, намери момчето от „Аркадия“ сгушено до Феликс — на лицето му беше изписана такава блажена физиономия, че сърце не му даде да го събуди.
Синът на канцлера изръмжа тихичко, протегна се нагоре, за да се разтъпче, и премести копието от едната си ръка в другата. Оръжието беше пълна скръб. Стрелата, която отне живота на Ашър, бе изстреляна със смъртоносна точност. Ако земнородните се върнеха и стреляха по него, нямаше да има никакъв шанс срещу тях.
— Уелс? — повика го някакво момиче.
Младежът се завъртя на пети и запримигва в мрака.
— Прия? Ти ли си?
— Не… — В гласа на момичето се усещаше болка. — Аз съм. Кендъл.
— Извинявай — каза синът на канцлера. — Какво става? Всичко наред ли е?
— О, да, всичко е идеално! — изведнъж момичето много се развесели. Даже прекалено за това време на нощта. За щастие, беше прекалено тъмно, за да може Кендъл да забележи намръщената физиономия на Уелс. — Помислих си, че малко компания няма да ти е излишна.
Последното, което му трябваше сега, беше да подхваща безсмислен разговор.