— Добре съм си. Тъкмо щях да се сменям с Ерик — излъга той. Макар да не виждаше лицето на Кендъл, можеше да усети разочарованието ѝ. — Връщай се в леглото си, преди някой да ти е откраднал местенцето.
Момичето въздъхна леко, обърна се и се затътри към колибата. Когато Уелс я чу да затваря вратата след себе си, отново насочи цялото си внимание към редиците с дървета. Беше толкова изморен, че използва последната си останала енергия в опити да държи клепачите си отворени.
По някое време по-късно — може би след няколко минути или цял час — от сенките изникна една фигура. Уелс примигна — очакваше да изчезне, но вместо това тя се уголеми. Момчето се сепна, вдигна копието си и отвори уста, за да изкрещи някакво предупреждение, но тогава очертанията придобиха форма и думите застинаха на устните му.
Белами. Младежът се клатеше към него, а в треперещите си ръце държеше безжизнено тяло. За един кратък миг Уелс помисли, че е Октавия — но дори и в тъмното не можеше да сбърка разчорлената, червеникаворуса коса. Би я познал навсякъде.
Синът на канцлера хукна да бяга към тях и ги достигна точно когато Белами падна на колене. Лицето му беше зачервено и дишаше на пресекулки, но успя да задържи момичето, докато протегнатите ръце на Уелс не го поеха.
— Тя… тя… — изхриптя Белами, притисна длан в тревата, за да може да си поеме дъх, и довърши с усилие: — … беше ухапана. От змия.
Това беше достатъчно за Уелс. Притисна Кларк близо до гърдите си и я понесе към болничната колиба. Тясното пространство беше претъпкано със спящи младежи — половин дузина от тях се бяха свили на малкото останали одеяла и болнични легла.
— Размърдайте се — изкрещя синът на канцлера, глух за оплакванията и възраженията на сънените хлапета. — Веднага.
— Какво става? Върнаха ли се?
— Земнородните ли са? — изскимтя някой.
— Това Кларк ли е? Добре ли е?
Уелс не им обърна внимание и остави момичето на едно от освободените походни легла. Изтръпна, когато главата ѝ се килна на една страна.
— Кларк — отрони момчето, хвана я за рамото и я разтърси нежно. — Кларк! — Клекна до леглото и приближи лицето си до нейното. Тя все още дишаше, макар и слабо.
Белами влетя в палатката.
— Изкарай ги оттук — нареди Уелс и посочи към останалите вътре деца, които се клатушкаха наоколо и гледаха сънено към Кларк.
Белами ги събра и ги изведе през вратата.
— Всички вън — нареди той. Гласът му беше дрезгав от изтощението. Когато и последните хлапета бяха безцеремонно изгонени, той залитна към Уелс, който трескаво търсеше нещо в медицинските запаси.
— Какво да направя? — попита Бел.
— Просто я дръж под око. — Уелс мяташе бинтове и шишенца зад рамото си и се молеше да разполагат с противоотрова, а също така и да можеше да я разпознае. Прокле се, че не беше учил по-сериозно в часовете по биология. Прокле се, че не беше внимавал повече, когато Кларк често говореше за своето медицинско образование. Тогава беше прекалено зает да се възхищава на начина, по който искряха очите ѝ, щом станеше въпрос за чиракуването ѝ. Сега имаше вероятност тези очи да се затворят завинаги.
— По-добре побързай. — Гласът на Белами се разнесе от походното легло. Уелс се обърна и го видя, клекнал до Кларк — отмяташе кичури коса от бледото ѝ лице. Гледката веднага съживи яростта, която синът на канцлера изпита, когато зърна младежа да целува Кларк в гората.
— Не я докосвай. — Сам потръпна от острия си тон. — Просто… дай ѝ пространство да диша.
Белами погледна Уелс право в очите.
— Тя няма да диша още дълго, освен ако не намерим начин да ѝ помогнем.
Синът на канцлера отново се обърна към сандъка с лекарствата и си нареди да запази спокойствие. Очите му се спряха на светлооранжево шишенце и облекчението му едва не го замая.
Преди няколко години група учени изнесе лекция за своите проучвания в Райската зала. Бяха разработили универсален антидот — лекарство, което щеше да даде шанс на хората да оцелеят, когато се върнат на Земята. Не само че човешките същества бяха загубили голяма част от имунната си защита, но и много растения и животни бяха мутирали до такава степен, че старите медикаменти се оказваха безполезни. На Уелс му се струваше, че лекцията е била преди цял един живот, още преди да срещне Кларк, преди вицеканцлерът да принуди родителите ѝ да изследват въздействието на радиацията върху човешки тестови субекти. Беше отишъл само защото това влизаше в задълженията му като син на канцлера. Никога не беше вярвал, че ще дойде на Земята, камо ли пък че ще му се наложи да ползва подобна противоотрова, за да спаси момичето, което обича.