Уелс стисна зъби, когато постави шишенцето на спринцовката и насочи иглата ѝ към една синя вена на ръката на Кларк. Вцепени се, сърцето му препускаше. Ами ако грешеше за лекарството? Ако прецакаше нещата, като инжектираше в кръвта на любимата си фатално въздушно балонче?
— Дай ми я — стресна го Белами. — Аз ще ѝ я бия.
— Не — твърдо заяви Уелс. Не искаше да си го признае, но мисълта, че другото момче ще спаси Кларк, го ужасяваше. Негова беше вината да я изпратят на Земята, но нямаше да позволи тя да умре.
С едно движение заби иглата във вената ѝ, натисна долния ѝ край и изпразни цялото съдържание на спринцовката.
— Кларк — прошепна ѝ и я хвана за ръката. — Чуваш ли ме? — Вплете пръсти в нейните и затвори очи. — Моля те. Остани с мен. — Седна до нея и за няколко дълги мига просто държа ръката ѝ в своята.
— Слава богу — разнесе се гласът на Белами зад него.
Уелс погледна към Кларк, чиито очи бавно се отваряха. Синът на канцлера въздъхна и леко залитна, замаян от облекчението, което го обзе.
— Добре ли си? — попита момчето. Не му пукаше, че гласът му трепери.
Тя запримигва объркано към него. Уелс се подготви за момента, в който всичките ѝ спомени щяха да се завърнат и лицето ѝ щеше да се вледени и изпълни с ненавист. За негова изненада, Кларк отново затвори очи, а на устните ѝ се появи лека усмивка.
— Намерих… — прошепна тя.
— Какво намери? — попита я Уелс ѝ стисна ръката ѝ.
— Нямах… — гласът на момичето затихна, когато сънят я пребори.
Уелс се изправи, взе едно одеяло от другите болнични легла и нежно зави Кларк с него. Белами продължаваше да стои вдървено зад него, очите му бяха впити в свитата фигура на момичето, която, въпреки огромната си сила, изглеждаше по-малка — и някак си по-крехка, — когато спеше.
Синът на канцлера прочисти гърлото си.
— Благодаря ти — каза той и протегна ръка. — За това, че я върна обратно.
Белами едва кимна, все още беше в шок.
— Толкова се притесних. Помислих си, че… — Момчето прокара длан през косата си, плъзна краката си по пода и седна на него, като подпря гръб на леглото на Кларк.
Уелс настръхна от този свойски жест, но не можеше да каже нищо. Беше благодарен на Белами, че върна любимата му обратно в лагера, ала истински го болеше, като си помислеше какво може да се е случило между двамата през последните два дни.
Той също седна на земята с въздишка.
— Предполагам, че не си открил Октавия.
— Не. Намерихме следа, но тя беше някак… странна. — Момчето говореше, без да вдига поглед, гласът му беше равнодушен. — Октавия не е избягала. Била е отвлечена.
— Отвлечена? — изуми се Уелс. Парченцата от пъзела се нареждаха по местата си и образуваха много обезпокоителна картина. — Не мога да повярвам, че са я взели.
— Те? — Белами вдигна глава. — Кои те?
Уелс му разказа всичко, което се беше случило, откакто двамата с Кларк напуснаха лагера — изненадващото нападение, смъртта на Ашър, неоспоримия факт, че на Земята живеят и други хора.
Когато Белами заговори, лицето му беше погълнато от гняв:
— Мислиш, че са отвлекли Октавия по време на пожара? — Уелс кимна. — Кои са те? Как са преживели Катаклизма? Какво, по дяволите, искат тези… тези земнородни от Октавия?
— Не знам. Навярно защитават територията си. Може би са я отвлекли, за да отправят предупреждение, но когато не си тръгнахме, убиха Ашър, за да ни привлекат вниманието.
Белами се вторачи в него за един дълъг момент.
— Смяташ, че ще се върнат?
Уелс отвори уста, за да повтори същия неясен отговор, който даваше на останалите с цел да предотврати масовата паника, но когато срещна очите на момчето, се отказа от намерението си.
— Да. Ще се върнат. — Младежът разказа на Белами за нарастващата мания на Греъм да създаде армия — ход, който със сигурност щеше да доведе до още смърт.
— Струва ми се, че и тук не сте скучали — изсумтя Белами. Погледна през рамо към Кларк, която не помръдваше, но лицето ѝ беше спокойно, а дишането равномерно. — Трябва да си починеш. Аз ще наглеждам Спящата красавица и ще те уведомя, ако има някаква промяна.
Нещо в тона на момчето подразни Уелс.
— Добре съм — отговори той. — Така или иначе, трябва да стоя на пост. Но ти определено се нуждаеш от малко сън. Изглеждаш изтощен.
Двете момчета се наблюдаваха мълчаливо едно друго, след което Белами изпъна ръце и крака и изпъшка.
— В такъв случай май и двамата ще будуваме.