Уелс погледна към младежа.
— Тя е завързана. Не може да нарани никого.
Снизхождението в гласа на сина на канцлера беше достатъчно, за да накара кръвта на другото момче да закипи.
— Не знаем нищо за тези хора! — отвърна му то. — Не знаем през какви мутации са минали. Помниш ли двуглавия елен?
Уелс поклати глава.
— Тя е човешко същество, Белами, не някакво чудовище.
Братът на Октавия изсумтя и се обърна към момичето. Земнородната се беше вторачила в тях, очите ѝ бяха ококорени и постоянно местеше поглед от единия към другия.
— Въпреки всичко ще се чувствам доста по-добре, ако я държа под око — заяви Белами, като се опита да звучи спокоен. Знаеше, че Уелс няма да му позволи да остане тук, ако смяташе, че ще нарани земнородната.
— Добре. — Синът на канцлера погледна към Кларк, след което отново върна вниманието си към Бел. — Но не я закачай засега. Ще се върна след малко.
Когато Уелс излезе, младежът отиде до другия край на колибата и седна на пода до Кларк. Земнородната се размърда в леглото си и се обърна така, че да гледа на другата страна, но момчето можеше да разбере по напрежението в раменете ѝ, че е наясно с всяко негово движение.
Добре, помисли си Белами. Нека се притеснява от следващия му ход. Колкото по-уплашена беше, толкова по-голям бе шансът да им каже къде е Октавия. Младежът щеше да спаси сестра си независимо от обстоятелствата. През последните петнайсет години бе рискувал живота си, за да бъде тя в безопасност, и нямаше намерение да спира точно сега.
Белами обожаваше Деня на възпоменанието. Разбира се, не заради монотонното бръщолевене на възпитателите от детския дом относно това какви късметлии са всички, че предците им са успели да излетят от Земята. Ако през онзи ден прапрадядо му знаеше, че наследниците му ще разполагат с привилегията да чистят тоалетните на една летяща консервена кутия с рециклиран въздух, навярно щеше да каже: „Знаете ли какво, момчета, тук ми е добре“. Не, Белами обичаше Деня на възпоменанието, защото складовите палуби бяха почти празни, което ги правеше идеални за плячкосване.
Промъкна се зад един остарял генератор, захвърлен до стената. На подобни места можеха да се съхраняват ценни вещи за десетилетия напред. На последния Ден на възпоменанието намери истинско джобно ножче зад една решетка на палуба В. Белами се ухили, когато пръстите му напипаха нещо меко. Издърпа го и установи, че е плат в розов цвят. Шал? Извади го целия, без да обръща внимание на прахта. Оказа се малко одеяло с тъмнорозови декорации по него. Момчето го сгъна внимателно и го пъхна под якето си.
Докато вървеше към детския дом, Белами обмисляше да подари находката си на Октавия. Наскоро я преместиха от малката спалня, в която спяха пет– и шестгодишните, в доста по-голямата, предназначена за по-големите момичета. На сестра му ѝ харесваше да я считат за голямо момиче, но общото спално помещение я плашеше и едно красиво одеяло щеше да направи новото място много по-приветливо.
Когато обаче Белами намести плата под мишницата си и усети допира на меката вълна до кожата си, разбра, че тази вещ е прекалено ценна, за да я задържи. Животът в детския дом беше труден. Макар да разпределяха храната поравно, сираците бяха разработили сложна система, базирана на подкупи и заплахи. Без него Октавия никога нямаше да разполага с достатъчно ядене. Белами беше добър боклукчия, който изтъргуваше всичко, което намери, за точки за купони или подкупваше кухненския персонал за допълнителни порции. През последните няколко години беше свършил доста добра работа в осигуряването на прехраната на Октавия. В нейния поглед никога не се забелязваше онзи див, изгладнял блясък, характерен за другите от детския дом.
Белами се промъкна през служебния вход, който се използваше доста рядко, и скри одеялото на обичайното място — зад една решетка в стената, която се намираше прекалено ниско, за да може някой да я забележи. Щеше да се върне за него довечера и да го изтъргува на черния пазар. Мрачните, тесни коридори пустееха, което означаваше, че хората още бяха в залата за събирания, където честваха Деня на възпоменанието и пълнеха главите им със забавни факти около радиационното отравяне и Катаклизма.
Белами сви зад един ъгъл. За негова огромна изненада, от спалното помещение на момичетата се носеше гълчава, буен смях, който не беше достатъчно силен, за да прикрие… плач ли беше това? Момчето забърза крачка и нахълта вътре, без да чука. Дългата стая беше почти празна, а няколко по-големи момичета се бяха наредили в кръг така погълнати от онова, което правеха, че въобще не забелязаха появата му.