Тя се ококори насреща му.
— Сестра ти? — За разлика от русокоската, това момиче изрече думата като нещо изключително рядко и ценно. Белами вече беше напълно сигурен, че е нова тук — всички в детския дом знаеха за него и Октавия. Заради стриктните закони за ръста на населението на кораба нямаше братя и сестри от поне едно поколение.
— Технически ми е полусестра — но сме единственото семейство, което двамата имаме. Казва се Октавия. — Момчето се усмихна, както правеше винаги, щом произнасяше името на сестра си. — Нова ли си тук?
Момичето кимна.
— Казвам се Лили — представи се тя.
— Красиво име. — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да осъзнае колко нелепо звучаха. — Аз съм Белами. — Опита се да мисли за нещо друго и да забрави какъв глупак е, но тогава вратата се отвори и през нея влезе директорката.
— Пак ли ти — изуми се тя и му хвърли неодобрителен поглед, преди да се обърне към момичето. — Лили Марш? — попита жената с глас, който Белами чуваше за първи път. — Много се радвам да се запозная с теб. Хайде да отидем в офиса ми, за да ти обясня как стоят нещата при нас. — Лили се изправи бавно на крака, а директорката се обърна към младежа: — Един месец пробация, през който дори да стъпиш накриво, изхвърчаш от тук. Завинаги.
Тези думи бяха такова облекчение за Белами, че той побърза да се разкара, преди жената да е променила решението си. Скочи от стола и хукна към вратата. Докато я чакаше да се отвори, се извърна към Лили.
За негова изненада, момичето му се усмихваше.
Глава 6
Кларк
Каквото и да правиш, не ходи в лабораторията.
До слуха на Кларк достигнаха агонизиращи викове и момичето не можеше да прецени дали идваха от другата страна на стената, или от мрачните кътчета на съзнанието ѝ.
При експериментите използваме високи нива на радиация. Не искаме да се нараниш.
Лабораторията не приличаше на онова, което тя си представяше. Вместо с компютри и оборудване беше изпълнена с болнични легла. Във всяко от тях имаше дете.
Нашата работа е да определим кога Земята ще е годна за живеене. Всички разчитат на нас.
Кларк огледа внимателно помещението — търсеше своята приятелка Лили. Чувстваше се самотна. И уплашена. Всички около нея умираха. Малките им тела вехнеха, докато накрая не се превръщаха в купчинка от кожа и кости.
Не трябваше да откриваш това.
Къде ли беше Лили? Кларк често посещаваше своята приятелка, когато родителите ѝ не бяха в лабораторията. Носеше ѝ подаръци, книги, които вземаше от библиотеката, и бонбони, които крадеше от склада с провизии на училището. В добрите дни на Лили смехът им заглушаваше пиукането на мониторите, които следяха сърдечния пулс на пациентите.
Не беше наша идея. Вицеканцлерът ни принуди да експериментираме с тези деца. Заплаши, че ще ни убие, ако му откажем.
Кларк ходеше от легло на легло, във всяко едно от тях имаше болно дете, но никое от тях не беше най-добрата ѝ приятелка.
Изведнъж си спомни. Лили беше мъртва. Тя я беше убила.
Заплаши, че ще убие и теб.
Лили я умоляваше да накара болката да изчезне. Кларк не искаше да го прави, но знаеше, че приятелката ѝ никога няма да се оправи. Накрая се предаде и даде на момичето фатална доза лекарства, която да прекрати страданията ѝ.
Съжалявам, опита се да се извини на мъртвата девойка. Съжалявам. Съжалявам.
— Всичко е наред, Кларк. Шшш, всичко е наред. До теб съм.
Момичето отвори очи. Лежеше на походно легло, ръката ѝ беше бинтована… защо? Какво се беше случило?
Белами стоеше до нея, лицето му беше мръсно и измъчено. Усмихваше ѝ се по начин, който Кларк виждаше за пръв път — широко и лъчезарно, без никаква следа от насмешка. Имаше нещо изключително интимно в усмивката му, все едно разкриваше повече от него, отколкото самият той беше показал, когато плуваха заедно по бельо.
— Благодаря на бога, че си добре. Помниш ли, че те ухапа змия? — попита младежът. Кларк затвори очи, когато късчетата памет започнаха да се завръщат. Гърчещото се създание. Заслепяващата болка. Топлината от ръцете на Белами, които я подхванаха.
— Бихме ти от универсалната противоотрова, но не знаех дали не сме закъснели прекалено.