Уелс излезе от унеса и мислите му се върнаха към настоящата задача: сбогуването с момчето, което изпращаха на едно доста по-мрачно място.
Някакво момиче потрепери до него.
— Може ли да продължим с това? — попита то. — Не ми се иска да стоим тук цяла нощ.
— Мери си приказките — скастри я едно друго момиче на име Кендъл, а нежните ѝ устни бяха присвити в сърдита гримаса. В началото Уелс си помисли, че и тя като него е от „Феникс“, но в крайна сметка осъзна, че надменният ѝ поглед и острият тон са просто имитация на онези момичета, с които беше израснал. Чувал бе, че подобно поведение е нещо като мода сред жителите на „Уолдън“ и „Аркадия“, макар досега да не беше срещал толкова добра подражателка като Кендъл.
Уелс се огледа наоколо — търсеше Греъм, единствения друг гражданин на „Феникс“ с изключение на него самия и Кларк. Не му харесваше да дава на това момче да влияе на групата, но знаеше, че двамата с Ашър бяха приятели и той имаше какво да каже за споминалия се другар. За съжаление, не намираше лицето му сред тълпата — липсваше и това на Кларк. Двамата с Белами бяха отпътували веднага след пожара, за да търсят сестрата на момчето, а на Уелс му остана единствено споменът от гневните ѝ думи: Унищожаваш всичко, до което се докоснеш.
От гората се разнесе пукот и младежите притаиха дъх. Без да се замисля, Уелс придърпа Моли зад себе си и вдигна лопатата.
След малко Греъм се появи на поляната, следван от двама от обитателите на „Аркадия“ — Азума и Дмитрий, както и от едно момиче от „Уолдън“ — Лила. Трите момчета носеха наръч дърва, а момичето — няколко клона, затъкнати под мишницата ѝ.
— Ето къде са били другите брадви — констатира едно момче от „Уолдън“ на име Антонио, когато видя преметнатите през раменете на Азума и Дмитрий сечива. — Можеха да ни влязат в употреба този следобед.
Греъм повдигна едната си вежда, щом видя най-новите колиби. Бяха им хванали цаката — този път липсваха процепи в тавана, което означаваше, че през нощта във вътрешността им щеше да е доста по-топло и по-сухо. Никоя от постройките нямаше прозорци. Те изискваха прекалено много време да бъдат изсечени в дървото, а без наличието на стъкло или пластмаса щяха да са просто зеещи дупки в стената.
— Повярвай ми, това е по-важно — отвърна Греъм и повдигна наръча в ръцете си.
— Дърва за горене? — учуди се Моли. Момичето потръпна, когато той изсумтя насреща ѝ.
— Не, копия. Няколко дървени бараки няма да ни опазят. Налага се да се защитаваме. Следващия път, когато тези копелета дойдат, ще бъдем готови за тях. — Очите му се спряха на трупа на Ашър и на лицето му се появи непознато изражение. Характерната за него — изпълнена с гняв и арогантност — гримаса се беше пропукала и под нея се подаваше друга, която наподобяваше истинска мъка.
— Искаш ли да се присъединиш към нас? — попита го дружелюбно Уелс. — Сметнах, че ще е добре да кажем няколко думи за Ашър. Бяхте приятели, може би ти ще…
— Така като гледам, се справяш чудесно — прекъсна го Греъм и отмести поглед от трупа на Ашър към Уелс. — Продължавай, господин канцлер.
Слънцето вече беше залязло, докато Уелс и Ерик хвърляха последните лопати с пръст върху пресния гроб, а Прия увиваше цветя върху дървения маркер. Всички останали се бяха отдалечили — или не желаеха да наблюдават заравянето, или бързаха да си запазят места в новопостроените колиби. Всяка от тях можеше да побере двайсет души, дори трийсет, ако хората бяха прекалено изморени — или премръзнали — и нямаха сили да се оплакват от прострени върху одеялата им крака или някой и друг лакът в лицето.
Уелс се подразни, но не се изненада, когато разбра, че Лила за пореден път беше запазила една от колибите за Греъм и приятелите му, оставяйки по-малките да мръзнат навън и да се ослушват уплашени на мрачната поляна.
— Хей — провикна се Уелс, когато Греъм мина покрай него с едно от полузавършените си копия в ръка. — След като ти и Дмитрий сте втора смяна, защо двамата не спите навън? Ще ми е по-лесно да ви открия, когато моята свърши.
Преди Греъм да отговори, Лила се запъти към него и го хвана под ръка.
— Обеща ми, че ще останеш с мен тази нощ, помниш ли? Много ме е страх да спя сама — каза момичето с един такъв задъхан и писклив глас, твърде различен от характерния ѝ троснат тон.
— Съжалявам — обърна се към сина на канцлера Греъм и сви рамене. Уелс можеше да усети задоволството в гласа му. — Мразя да не спазвам обещанията си. — Хвърли копието си към младежа, който го хвана с една ръка. — Ще поема смяната утре вечер, ако дотогава не сме изпукали всички.