— Можеш да изгориш тези панталони, да изсипеш пепелта им в ризата и voilà, приятелят ти ще има нова възглавница, а за нас — една грозна гледка по-малко.
Кора избухна в смях, но Глас не изпита удовлетворение от постъпката си. Очите на Кларк се опулиха от изненада и обида. Момичето стисна устни и си тръгна, без да каже дума повече.
Все тая, помисли си Глас. Ето какво получаваш, като си подмазвач и проваляш деня на всички останали.
Тъй като ги задържаха до по-късно, Кора нямаше време да отиде с нея до Пункта за обмяна, затова тръгна да се прибира. Мразеше да пазарува сама. Не ѝ харесваше как я зяпаха пазачите, когато офицерът им не гледаше. Или пък как я зяпаха другите мъже, когато съпругите им не гледаха.
По пътя към дома си обмисляше план как да накара баща си да ѝ даде повече точки. Денят на възпоменанието наближаваше и Глас беше твърдо решена да носи по-хубава рокля от тази на Кора.
Надникна в апартамента и захвърли училищната си чанта на пода.
— Мамо? — повика тя. — Мамо, знаеш ли къде е татко?
Майка ѝ излезе от спалнята си. Лицето ѝ беше бледо под умело нанесения руж, а очите ѝ блестяха по странен начин, сякаш бяха станали жертва на някаква игра на светлината.
— Какво не е наред? — попита Глас и погледна през рамо. Надяваше се баща ѝ да дойде всеки момент. Никога не знаеше какво да прави, когато майка ѝ беше в едно от своите настроения. — Къде е татко? Все още ли е на работа? Искам да поговоря с него за джобните си.
— Баща ти го няма.
— Няма го? Какво имаш…?
— Изостави ни. Мести се при… — жената затвори очи за момент — … онова момиче от комисията. — Гласът ѝ беше равен, все едно беше сгънала емоциите си като една от натруфените си рокли.
Глас замръзна.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че джобните ти са най-малкият ни проблем — отговори Соня, потъна в дивана и затвори очи. — Нямаме нищо.
Краката я боляха, а ръцете ѝ бяха ожулени, когато изпълзя зад ъгъла на вентилационната система, която водеше до „Феникс“. Молеше се да няма пазачи от другата страна, така че да се върне веднага и да вземе Люк със себе си. На фона на всичко, случващо се наоколо, със сигурност щеше да успее да го вкара в апартамента на майка си незабелязано, след което щеше да измисли как да се качат на един от корабите до Земята.
Когато за първи път ѝ казаха, че ще ходи на планетата — по онова време беше в затвора, където ѝ обясниха, че тя и още деветдесет и девет деца ще бъдат изпратени на повърхността с кораб, — тази идея я ужаси. Сега в главата ѝ се оформяше съвсем различна картина на Земята. Представи си как тя и Люк се държат за ръце, докато се разхождат в гората. Как стоят на върха на някой хълм и наблюдават истински залез в пълно мълчание. Сигурно някои градове бяха оцелели — може би щяха да отидат в Париж като двойката, изобразена на чиниите?
Глас се усмихваше, когато протегна ръце, за да хване решетката от страната на „Феникс“. Пръстите ѝ обходиха мястото, но не намериха пролука, в която да се пъхнат. Усещаше ръбовете на скарата, но нещо я беше покрило, беше я изолирало от другата страна.
Момичето се завъртя с краката напред към изхода на въздушната шахта. Пое си дълбоко дъх и стовари ритника си. Нищо не се случи. Ритна отново и изрева от яд, когато решетката издрънча, но не помръдна.
— Не! — провикна се Глас и потръпна, когато гласът ѝ се разнесе из шахтата. Навярно Камий беше блокирала изхода, за да не може никой да я последва. Имаше смисъл — един нелегален жител на „Уолдън“ разполагаше с много по-голям шанс да се скрие, за разлика от цял поток от тях. Постъпката на Камий обаче беше обрекла Глас и Люк на сигурна смърт.
Момичето сви коленете си до гърдите и ги прегърна с ръце. Опитваше се да не мисли как ще реагира приятелят ѝ, когато му кажеше, че пътят е блокиран. Как щеше да използва всяка частица самоконтрол, за да изглежда силен и смел, но нямаше да успее да прикрие отчаянието в погледа си.
Глас никога вече нямаше да види майка си. Когато кислородът на „Феникс“ най-накрая свършеше, Соня щеше да е съвсем сама, свита на кълбо в собствения си малък апартамент, хриптейки „сбогом“ на дъщерята, която беше изчезнала безследно.
Точно когато момичето се обърна, за да поеме по дългия път обратно, една идея се зароди в ума ѝ. Тя беше толкова безразсъдна и шантава, че имаше голям шанс наистина да проработи.