Ако нямаше начин да стигнат от „Уолдън“ до „Феникс“ от вътрешността на кораба, то тогава просто трябваше да влязат отвън.
Глава 8
Уелс
Моли не беше по-добре след закуска. Треската ѝ се бе влошила и момичето трепереше още повече, независимо с колко одеяла я завиваше Уелс.
Сутринта отиде да легне в една от опразнените колиби, но вече бе станало обяд, а положението продължаваше да се влошава. Синът на канцлера изгледа Моли намръщено. На бледото ѝ чело бяха избили капки пот, а очите ѝ имаха странен, жълтеникав оттенък.
Уелс избягваше Кларк за първи път през живота си, но нямаше друг избор — трябваше да отиде при нея. Наведе се, взе дребното момиче в ръцете си и излезе на поляната. По-голямата част от Стоте бяха прекалено заети с обсъждане на земнородната или с тренировки с новите копия на Греъм, за да ги забележат, но имаше и такива, наблюдаващи внимателно Уелс, който отвори вратата на болничната колиба и внесе Моли вътре.
Пленничката лежеше с гръб към входа — спеше или се преструваше, че го прави. Кларк беше седнала и се взираше толкова неотлъчно в земнородната, че не забеляза новодошлите.
Уелс пристъпи към Белами, който беше заспал на пода до походното легло на Кларк, и внимателно постави Моли в едно от другите. Кларк отлепи очи от затворничката и погледна към сина на канцлера.
— Здрасти. — Младежът направи няколко крачки към нея. — Как се чувстваш?
— По-добре — отвърна момичето. Гласът ѝ беше дрезгав, но тя побърза да прочисти гърлото си. — Благодаря ти… че ми даде противоотровата. Спаси ми живота. — Звучеше искрена. Нямаше следа от прокрадващ се гняв зад думите ѝ, нито пък намек, че продължава да го презира за онова, което беше сторил по време на пожара. Равнодушният ѝ, учтив тон обаче беше по-лош и от яростта ѝ — младежът се почувства като непознат, който просто е направил нещо мило за нея. Такива ли щяха да са отношенията помежду им от сега нататък, зачуди се той, или това беше едно ново начало?
Докато Уелс търсеше правилния отговор, очите на Кларк се преместиха към Моли. Отнесената физиономия на лицето ѝ бързо беше заменена от добре познатия пронизващ поглед.
— Какво ѝ има? — попита тя с остър и притеснен тон.
Уелс почувства облекчение от смяната в посоката на разговора и бързо обясни на Кларк как момиченцето изведнъж се беше разболяло. Тя се намръщи и се надигна от леглото си.
— Чакай — възпротиви се синът на канцлера и се спусна към нея. Постави ръка на рамото на Кларк, но се усети и побърза да я махне. — Трябва да си почиваш. Можеш ли да я прегледаш оттук?
— Нищо ми няма — отвърна момичето. Спусна краката си на пода и несигурно се изправи. Уелс пребори желанието си да ѝ подаде ръка.
Кларк бавно пристъпи към малкото момиче и клекна до леглото ѝ.
— Здрасти, Моли. Аз съм, Кларк. Чуваш ли ме?
Моли само изскимтя в отговор и изрита одеялото, с което Уелс я беше завил. Кларк постави пръсти на китката на пациентката си, за да провери пулса ѝ.
— Какво мислиш? — попита синът на канцлера и пристъпи неуверено към тях.
— Не съм сигурна. — Кларк премести ръката си на врата на Моли, за да опипа жлезите ѝ, след което се извърна, за да погледне към Уелс. — Колко дълго вече сме тук? Заради ухапването и всичко останало съм загубила представа за времето.
— Близо три седмици. — Младежът млъкна, за да пресметне нещо. — Мисля, че вчера станаха точно три седмици.
— Двайсет и първият ден — тихичко промълви Кларк повече на себе си, отколкото на Уелс.
— Какво е това? За какво говориш?
Момичето извърна поглед, но синът на канцлера успя да види страха в очите ѝ. Знаеше какво означава тази преследвана от духове физиономия. Много добре помнеше болката, която изпита, когато Кларк му сподели за експериментите на родителите си.
— Нали не мислиш, че е нещо, свързано с радиацията? — попита Уелс. — Но… не трябваше ли да се разболеем много по-рано?
Кларк стисна устни и изкриви ъгълчето на устата си, както правеше всеки път, когато даваше възможност на тялото си да догони препускащия ѝ ум.
— Ако радиацията беше във въздуха, да, нямаше да можем да дишаме и щяхме да се разболеем много бързо. Но ако говорим за остатъчни количества във водата — времето е точно. Не смятам обаче, че това е причината за състоянието на Моли — побърза да допълни момичето. — Не ми прилича на радиационно отравяне. — Уелс забеляза болката в очите ѝ — беше сигурен, че мисли за приятелката си, онази, която бе умряла в лабораторията на родителите ѝ. — Навярно е реакция към нещо. Остатъкът от противоотровата още ли е в сандъка?