— Остатъкът? — учуди се Уелс. — Имаше само едно шишенце.
Кларк се опули насреща му.
— Моля те, кажи ми, че не сте използвали всичко за мен. В него имаше около дванайсет дози!
— Откъде можех да зная? — попита момчето, а възмущението му бързо биваше изместено от вина, която започна да стяга стомаха му.
— Значи не остана нищо? — Кларк се обърна към Моли и изруга тихичко. — Това не е добре.
Уелс щеше да я помоли да му разясни ситуацията, когато вратата рязко се отвори и вътре влетя Ерик. Държеше Феликс за ръката.
— Кларк? Слава на Бога, че си будна. Нуждаем се от теб. — Уелс се изуми, щом видя, че изключително спокойният Ерик е толкова обезпокоен, и отиде при него, за да му помогне да сложат Феликс в едно от празните легла.
— Припадна, докато се връщахме от потока — обясни младежът, като хвърляше притеснени погледи към Кларк и Феликс. — Каза, че не може да задържи никаква храна.
Белами се събуди. Бавно се изправи на крака, разтри очи и се прозина.
— Какво става? Кларк, защо, по дяволите, си станала от леглото?
Момичето не му обърна внимание и направи няколко неуверени крачки към Феликс, за да го прегледа. Очите на младежа бяха отворени, но изпитваше затруднение да се фокусира в Кларк и също така не можеше да отговори на въпросите ѝ.
— Какво му има? — попита Ерик и впи в лицето на момичето поглед, който напомни на Уелс за пазачите в командния център, обратно на кораба, онези, които следяха на мониторите за приближаващи астероиди или отломки.
— Не съм сигурна — отвърна Кларк със смесица от объркване и раздразнение в гласа си. Мразеше да изпада в подобно положение. — Навярно не е нищо сериозно. Сигурно е обезводняване заради стомашен грип. Ще го хидратираме и ще видим какво ще стане. Белами, ще ни донесеш ли още вода?
Момчето се подвоуми и хвърли поглед на Уелс, като че ли намекваше той да отиде, но в крайна сметка кимна и излезе от колибата.
Синът на канцлера клекна до Кларк — беше достатъчно близо до нея, за да ѝ шепти, но не и толкова, че да се допре в тялото ѝ.
— Странно е, нали? Моли и Феликс се разболяват по едно и също време?
— Не е точно така. Когато сто души живеят заедно на толкова малка територия, е истинско чудо, че все още не е плъзнала някаква зараза.
Уелс погледна към Ерик, който галеше косата на Феликс, и сниши още повече гласа си:
— Ами ако не е грип? Ако е от радиа…
— Не е — прекъсна го Кларк и сведе глава към гърдите на болното момче, за да чуе дробовете му, доколкото беше възможно без стетоскоп.
— Да приемем, че е. Имаме ли нещо в сандъка, което може да ни помогне?
— Родителите ми създадоха лекарство — отвърна спокойно момичето. — Разполагаме с цяло шишенце с хапчета, които могат да забавят ефекта на радиационното отравяне.
— Не е ли редно да им дадем от тях? За всеки случай?
— Твърдо не.
Гласът на Кларк беше непреклонен, но въпреки това Уелс продължи да напира:
— Защо?
Момичето рязко обърна глава към него и го изгледа със смесица от раздразнение и страх.
— Защото ако не е радиационно отравяне, хапчетата ще ги убият.
Глава 9
Кларк
— Сигурна ли си, че ще се оправиш сама за няколко часа? — попита Белами и изгледа намръщено подутата ръка на Кларк. — Ще се опитам да не се отдалечавам, но…
— Сигурна съм — прекъсна го момичето. — Отивай да ловуваш. Всичко е наред. — Храната им намаляваше и когато Уелс дойде следобеда да нагледа Моли и Феликс, преглътна гордостта си и помоли другото момче да му помогне да възстановят хранителните им запаси.
Белами посочи с глава към спящото момиче в другия край на колибата.
— Обещай ми да не говориш с нея — каза той. — Нямам ѝ доверие, а ти оставаш сама.
— Не съм сама — възпротиви се Кларк. — Моли и Феликс са тук.
— Хората в безсъзнание не се броят. Просто стой настрана от нея, става ли? И се опитай да си починеш.
— Обещавам, че ще го сторя. — Момичето се опита да звучи равнодушно. Не искаше Белами да усети, че очаква с нетърпение той да си тръгне. В момента, в който той излезе от колибата, Кларк се изправи на колене в леглото си и погледна към земнородната.
Момичето беше облечено изцяло в черно, но Кларк не разпозна материите, от които бяха изработени дрехите ѝ. Панталоните ѝ бяха впити в нея и като че ли бяха ушити от нещо гладко и лъскаво — може би животинска кожа? — докато платът, който обвиваше горната ѝ част, изглеждаше по-мек. Как се наричаха тъканите от животински косми? Вълна ли беше? Наметката на раменете ѝ определено беше от животинска козина. Кларк изгаряше от желание да научи от какво животно бе направена. Единственият бозайник, който срещна тук, беше еленът — козината на наметката на момичето обаче беше много по-дебела и по-тъмна.