Феликс простена в съня си. Кларк се приближи до него и постави ръка на челото му. Неговата треска също се влошаваше. Кларк прехапа устни, щом си спомни какво каза на Уелс. Истина беше, че радиационното отравяне се проявяваше по различен начин — след гаденето и треската идваха язвите, кървящите венци и окапването на косата. На Кларк ѝ беше изключително тежко да наблюдава как Лили преминава през всички тези етапи. Знаеше какво следва, но не можеше да помогне с нищо.
Върна се на леглото си и се замисли за хапчетата в сандъка. Ако болестта на Феликс и Моли нямаше нищо общо с радиацията, лекарството щеше да ги убие. Но ако грешеше, самата тя ги обричаше на дълга и мъчителна смърт. Защото хапчетата трябваше да се вземат в ранната фаза на радиационното отравяне.
Кларк седна на леглото си и се хвана за главата — за кой ли път се запита защо Съветът не разговаря с нея, преди да изпрати Стоте на Земята. Да, тя беше осъден затворник, но също така бе и единствената запозната с проучването на родителите си.
— Та коя е Лили? — разнесе се непознат глас от другия край на колибата.
Кларк се стресна и се обърна към земнородната. Значи все пак говореше английски. Беше се изправила в леглото си и я наблюдаваше. Дългата ѝ черна коса беше сплъстена, но въпреки това бе лъскава, а кожата ѝ имаше приятен загар, който караше очите ѝ да изглеждат плашещо зелени.
— Какво… какво каза…? — запелтечи Кларк. Пое си дълбоко въздух и си наложи да се вземе в ръце. — Защо искаш да знаеш коя е Лили?
Момичето сви рамене.
— Повтаряше това име в съня си, докато беше трескава. — Акцентът ѝ и ударенията на думите бяха различни от тези на Стоте — нейното произношение беше някак по-благозвучно. Кларк се вълнуваше много, също както когато за пръв път чу ритъм на сърце по време на медицинското си обучение. — Това момче реагира много странно, когато спомена името ѝ — допълни тя.
— Лили беше моя приятелка, когато бях горе на кораба — обясни бавно Кларк. Дали земнородните знаеха за Колонията? Милиони въпроси се запрескачаха в главата ѝ, като някои стигаха до повърхността по-бързо от други. Реши да започне с един от тях:
— Колко сте на брой?
Момичето се замисли.
— Точно сега сме триста петдесет и четири. Може би дори триста петдесет и пет, ако Делфин е родила. Терминът ѝ е всеки момент.
Бебе. Дали щеше да се роди в болница? Разполагаха ли тези хора с някакво функционално оборудване, останало отпреди Катаклизма? Бяха ли възстановили някои от главните си градове?
— Къде живееш? — нетърпеливо попита Кларк.
Лицето на земнородната помръкна и тя осъзна, че не е проявила чувство за такт. Те я държаха като затворничка, разбира се, че няма да иска да каже къде се намират семейството и приятелите ѝ.
— Как се казваш? — зададе ѝ нов въпрос Кларк.
— Саша.
— Аз съм Кларк — отвърна тя, макар да имаше усещането, че момичето вече знае това. Усмихна се и бавно се изправи на крака. — Цялата тази работа е много откачена. Не мога да повярвам, че разговарям с някого от Земята. — Кларк прекоси разстоянието до земнородната и седна на леглото до нея. — Знаете ли, че има хора, които живеят в Космоса? Какво си помислихте, когато ни видяхте?
За един дълъг миг Саша се вторачи в нея, сякаш искаше да разбере дали говори сериозно.
— Не очаквах да сте толкова млади — отговори най-накрая тя. — Последните бяха доста по-стари.
Тези думи накараха Кларк да зяпне. Последните? Не можеше да бъде. Навярно не беше разбрала правилно.
— Какво имаш предвид? — попита тя. — Да не ми казваш, че вече сте се срещали с хора от Колонията?
Саша кимна и жестът ѝ накара сърцето на Кларк да препусне като бясно.
— Преди някъде около година на Земята дойде група. Винаги сме знаели, че в Космоса живеят хора, но въпреки това за нас беше шок да ги срещнем лице в лице. Корабът им катастрофира, точно както вашият. — Земнородната млъкна за момент, навярно обмисляше колко да разкаже на момичето. — Първия път се опитахме да им помогнем. Заведохме ги в нашия… позволихме им да останат с нас. Дадохме им храна и подслон, макар техните предшественици да ни бяха зарязали тук по време на Изоставянето. Моите хора бяха готови да загърбят миналото в името на мира и приятелството. — Гласът ѝ стана по-суров. Саша вдигна брадичката си, все едно чакаше Кларк да я предизвика.