Момичето потисна желанието си да защити колонистите или да задава още въпроси. В нейния случай най-добрият начин да спечели доверието на земнородната беше да запази мълчание. След дълга пауза Саша продължи:
— Бяхме пълни глупаци да им се доверим. Случи се… злополука. — Лицето ѝ се сгърчи от болка при спомена.
— Какво стана? — попита нежно Кларк.
— Няма значение — сопна се Саша. — Всички ги няма вече.
Кларк се облегна назад и се опита да подреди парченцата информация.
Наистина ли е имало мисия до Земята миналата година? Спомни си за останките, които беше намерила, логото на „ТГ“… изведнъж всичко ѝ се стори възможно. Кои бяха въпросните по-стари колонисти, участвали в тази мисия? Защо изпратиха Стоте, след като друга група е идвала на планетата преди тях?
— Знаеш ли… знаеш ли нещо за тези посетители? — попита Кларк, като даде всичко от себе си, за да запази гласа си неутрален. — Доброволно ли са дошли на Земята, или са били принудени?
— Нямам представа — отговори Саша пренебрежително. — Не сме прекарвали много време в лични разговори. Не и след като те… — момичето замлъкна.
Кларк се намръщи — пленничката се опитваше да довърши изречението. Не можеше да си представи какво бяха сторили колонистите, за да разгневят земнородните толкова много. Струваше ѝ се, че и Саша няма да ѝ даде повече информация. Не можеше да пази наученото само за себе си дори и минута повече.
— Ей сега се връщам — каза на земнородната и се изправи на крака. — Не мърдай от тук.
Саша сбърчи чело и протегна крака, за да покаже на Кларк, че са завързани.
Момичето почервеня от срам. Отиде при пленничката, наведе се и започна да отвързва въжето. Уелс го беше завързал много сложно — със сигурност беше научил това по време на обучението си за офицер, — но Кларк проследи възлите му и започна да ги разплита. Саша потръпна, когато момичето се докосна до нея, но не възрази.
Кларк отвърза последния възел и захвърли въжето на земята.
— Хайде — каза тя и подаде ръка на земнородната. — Ела с мен. Иначе никога не биха ми повярвали.
Саша изгледа предпазливо протегнатата длан, след което се изправи без чужда помощ. Раздвижи единия си крак, а после и другия, за да възстанови кръвообращението в тях.
— Да вървим — отсече Кларк, хвана земнородната за лакътя и я поведе навън.
Глава 10
Белами
Бяха минали едва десет минути, откакто Белами се върна със зайците, но те вече се печаха на огъня. Апетитните аромати бяха привлекли всички от лагера, които сега стояха строени около храната и точеха лиги.
Напомняха за най-малките деца в детския дом, които посрещаха Белами всеки път, когато се завърнеше от своите набези, с надеждата, че им носи нещо за ядене. Никога не беше способен да нахрани всичките, както не можеше да го стори и сега.
— Донесъл си само два заека? — учуди се Лила и направи презрителна гримаса към Тамзин — дългуреста русокоска, която според Белами беше по-тиха и по-глупава версия на приятелката си. Преди седмица те двете, заедно с още няколко момичета, бяха отрязали сивите си панталони, превръщайки ги в шорти с различна дължина, без да обръщат внимание на предупрежденията на Кларк, че ще съжаляват за постъпката си, щом времето се развали.
Вече съжаляваха. И двете трепереха, макар Лила да даваше всичко от себе си, за да прикрие този факт. Тамзин беше жалка картинка.
— Много добре броиш, Лила — изрече бавно Белами, все едно хвалеше малко детенце. — Скоро ще стигнеш и до десет.
Момичето присви очи и скръсти ръце на гърдите си.
— Ти си задник, Белами.
— Някога да си чувала поговорката „Не хапи ръката, която те храни“? — изстреля в отговор младежът и ѝ се ухили. — Защо ли не ти го кажа по друг начин, за да ме разбереш? Имаме два заека, както ти тъй проницателно отбеляза, а ние сме къде-къде повече хора. — В интерес на истината бяха точни деветдесет и трима, но никой нямаше нужда от напомняне колко много членове на групата им загинаха. — Не всеки ще успее да опита от месото. А ти направи избора ми още по-лесен. Така че, благодаря ти. — Белами протегна ръка, все едно я предлагаше на Лила за ръкуване. — Оценявам помощта ти.
Момичето перна дланта му, обърна се на пети и се отдалечи, като по пътя подръпваше неравните краища на шортите си. Типична уолигофренка, каза си наум Белами, използвайки названието, което Октавия беше лепнала на момичетата от „Уолдън“ — онези, които умишлено се правеха на въздухарките от „Феникс“. Мисълта за сестра му изтри усмивката от лицето на Белами и отключи болката в гърдите, която се опитваше да потуши. Един господ знаеше през какво преминаваше тя сега, докато Лила и приятелките ѝ дефилираха наоколо по късите си шорти.