Две момчета от „Аркадия“ се бяха заели с печенето на зайците, които Ерик и Прия одраха. Белами искаше да се върне в болничната колиба и да провери как е Кларк, но беше наясно, че тръгнеше ли сега, от месото нямаше да е останал и помен, когато се върнеше. На него не му трябваше, но искаше да се увери, че приятелката му ще получи малко от него.
— Няма достатъчно за всички — оплака се Прия на Уелс, който се завърна от потока. — Колко протеинови пакета са ни останали?
Синът на канцлера се намръщи и поклати глава, след което се наведе над ухото на Прия, за да ѝ прошепне нещо. Двамата се опитваха да бъдат дискретни, но поне двайсет души ги наблюдаваха нервно.
Белами си спомни за първите дни от кацането им на планетата. Тогава групата беше изпълнена с експлозивна, дори опасна енергия. Сега изтощението и гладът бяха направили хората доста по-необщителни. Дори бъбривото момиче, което се правеше, че е от „Феникс“ — Кендъл, мълчаливо се взираше в Уелс и Прия. Тънката усмивка на лицето ѝ я караше да изглежда по-скоро развеселена, отколкото подозрителна.
За няколко минути единствените звуци наоколо идваха от пукащите клони в огъня и от падащи по земята дървени копия, които се удряха в стволовете на дърветата и тупваха на тревата. Хората, които Греъм беше вербувал за своите „охранителни части“, тренираха по цял ден и Белами не можеше да отрече, че някои от тях бяха станали доста добри. Ако преследваха вечерята си с такава отдаденост, с каквато въображаеми земнородни, то имаше голям шанс колонистите да не познаят повече глад.
Кендъл първа наруши тишината:
— Хей, Уелс, кога ще дойде следващият кораб?
Белами изсумтя при очевидния опит на момичето да въвлече младежа в разговор. Напоследък доста девойки се навъртаха около младши канцлера.
— На кого му пука? — намеси се Лила, която отново се беше присламчила към групата и демонстративно протегна ръце над главата си. — Не ми трябват някакви пазачи да се навъртат наоколо и да се държат така, все едно планетата е тяхна.
Белами беше съгласен с нея, макар че нямаше да ѝ достави удоволствието да изрече на глас възгледите си. Самият той имаше най-много за губене. Ненормалният му план да се направи на пазач и да освободи сестра си го беше отвел на кораба на Стоте, където канцлерът — а също и баща на Уелс — беше застрелян в настъпилия хаос, поемайки куршум, предназначен за Белами. Дори останалите членове на мисията да бъдеха помилвани за нарушенията си, за него нямаше да има милост — за тях той беше престъпник. Пазачите щяха да го застрелят в мига, в който го видеха.
— Сигурно Съветът вече е разбрал, че на планетата е безопасно — каза Кендъл и посочи към проследяващото устройство на ръката си, което трябваше да следи жизнените им показатели и да изпраща данните на кораба.
— Безопасно? — повтори Лила и се изсмя презрително. — Права си, Земята ми изглежда доста безопасно място.
— Имах предвид радиационните нива — обясни Кендъл и хвърли поглед към Уелс с надежда момчето да я подкрепи. Той обаче стоеше и се взираше някъде между дърветата. Нещо беше привлякло вниманието му.
Белами скочи на крака, грабна лъка си и прибяга до сина на канцлера. Триумфален крясък огласи полето и той въздъхна. Не бяха земнородни. Беше Греъм.
Младежът изникна иззад един храст, който беше израсъл близо до редицата с дървета. В едната си ръка държеше копие, а в другата нещо тъмно и голямо. Нещо тъмно, голямо и пухкаво. Копелето беше убило някакво създание, осъзна Белами, но не можеше да прецени дали е доволен, или подразнен от този факт. Нямаше да е лошо да получи помощ при ловуването — просто се надяваше да дойде от някой друг, а не от Греъм.
— Вижте какво си намерих — изграчи момчето и остави плячката си да тупне на земята.
— Греъм, то още е живо — отбеляза Прия и пристъпи към животното, докато останалите се отдръпнаха от страх и отвращение.
Момичето имаше право. Създанието още потрепваше. Беше по-голямо от зайците, които Белами беше уловил, но по-малко от елена. Имаше дълга муцуна, леко закръглени уши и пухкава, раирана опашка. Белами се наведе над животното и видя, че то кърви от рана в стомаха. Щеше да умре, но смъртта му щеше да бъде дълга и мъчителна. Уелс бръкна в джоба си и извади малкия нож, който винаги носеше със себе си.