— Трябвало е да го пронижеш в сърцето — каза Белами на Греъм. — Така щеше да извършиш чисто убийство и животното щеше да умре на мига. Ако не уцелиш сърцето, прережи му гърлото.
Греъм сви рамене, все едно момчето го поучаваше, задето не е затворил палатката с провизии.
— Това е лисица — изтъкна той и подритна създанието с крак.
— Всъщност е миеща мечка — поправи го Белами. Поне така смяташе. Животното приличаше на миещите мечки, които беше виждал на снимки, с тази разлика, че на тукашната животинка ѝ беше пораснало нещо на главата, нещо, което светеше. Кръгче светлина танцуваше върху тъмната трева, докато животното се гърчеше напред-назад. Все едно носеше лампа на главата си, като инженерите, които оправяха фасадата на кораба. Белами имаше смътни спомени, че беше гледал видео с някаква риба, притежаваща подобен светлинен орган, който ѝ служеше, за да привлича плячката си на дъното на океана.
— Чакай малко. Сам ли си ловувал? — попита Лила, а гласът ѝ изразяваше смесица от гордост и порицание. — Ами ако земните човеци те бяха видели?
— Щях да се радвам, ако го бяха сторили. Тогава щяха да се молят да бяха измрели още по времето на Катаклизма. — Греъм се разсмя, хвърли копието във въздуха и го хвана с една ръка. — Ние щяхме да сме техният Катаклизъм.
— Не се дръж като идиот — сопна му се Уелс. Очевидно търпението му се беше изчерпало. — Може да има стотици от тях. Хиляди. Ако се стигне до истинска битка, няма да имаме никакъв шанс.
Греъм вирна брадичката си.
— Според мен това зависи изцяло от онзи, който ни предвожда, не мислиш ли? — рече младежът и изведнъж замлъкна. За момент двете момчета се измерваха с очи, след което Греъм се ухили. — Кой ще одере това чудо? Умирам от глад.
— Поне изчакайте, докато животното умре — намеси се Белами. Погледна към Уелс, който продължаваше да държи ножа в ръка.
— Мъртво е — изчурулика Кендъл. Момичето беше клекнало на земята до миещата мечка. — Току-що му счупих врата.
Белами си помисли, че се шегува, но тогава забеляза, че създанието не помръдва, а странната светлина беше помръкнала. Обърна се изненадано към Кендъл, но преди да успее да я попита откъде се беше научила да прави това, вниманието му привлякоха приближаващи се стъпки.
Кларк бягаше по поляната към тях, а след себе си влачеше земнородната.
— Слушайте, хора! — изкрещя тя. Беше останала без дъх. Очите ѝ светеха със същия блясък, който Белами беше виждал няколко пъти, когато момичето научеше нещо ново за Земята и научният ѝ ум се разпалеше. — Няма да повярвате!
Всички скочиха на крака и наобиколиха Кларк.
— Какво има? — попита Белами.
Очите на Кларк се стрелнаха към него, преди да се върнат на пленничката.
— Кажи им — нареди ѝ тя. — Кажи им онова, което разказа на мен.
В крайна сметка замнородната разбираше английски.
За първи път всички от групата виждаха пленничката. Някои се взираха в нея с изумление и разбутваха съседите си, за да я огледат по-добре, докато други се отдръпнаха нервно назад. Белами забеляза, че Уелс се приближи мълчаливо до лагерния огън и наблюдаваше с интерес Кларк и земнородната.
Пленничката не промълви и дума, а очите ѝ шареха уплашено сред тълпата.
— Всичко е наред, Саша — побутна я момичето.
Саша? Белами настръхна. Кларк знаеше името ѝ? Какво, по дяволите, се беше случило, докато го нямаше?
Земнородната прочисти гърлото си и надигналите се в тълпата шепоти заглъхнаха.
— Аз… аз казах на Кларк, че вие не сте първата група, която идва тук от Колонията.
Поляната потъна в удивителна тишина.
— Невъзможно — възпротиви се Уелс и направи крачка напред. — Откъде можеш да знаеш това?
Саша се намръщи и вирна брадичка, за да може да погледне момчето право в очите.
— Знам — започна тя, а гласът ѝ беше напълно спокоен, — защото ги срещнах.
Сред хората се надигна хаос и всеки бързаше да сподели теориите и страховете си с другите. Уелс сложи пръсти в устата си и изсвири силно. Белами изтръпна, защото си спомни за ужасните години, в които той и майка му криеха Октавия от пазачите. Свиренето беше нейният сигнал да се скрие. Най-накрая тълпата се успокои.
— Срещнала си и други от Колонията, така ли? — попита синът на канцлера с напълно скептичен тон.
— Да. Познавах ги. Позволихме им да живеят с нас, когато катастрофираха тук. — Саша посочи към останките от обгорелия кораб на Стоте. — Вие май не знаете какво е нормално приземяване?