Лила потрепери малко преувеличено.
— Греъм — сопна му се тя. — Не трябва да говориш така!
— Не се тревожи, ще те пазя — отвърна младежът и обви ръка около нея. — Или поне ще се постарая последната ти нощ на Земята да е най-добрата в живота ти. — Лила се разкикоти, а на Уелс му идеше да завърти очи.
— Може би и двамата трябва да спите навън — предложи Ерик, който се появи от сенките. — Така повечето от нас наистина ще имат възможност да си починат.
Греъм се изсмя.
— Да не забравяме, че тази сутрин от постелята ти се измъкна Феликс. Ако има нещо на този свят, което не мога да търпя, то това е лицемерието.
Лицето на Ерик се озари от една от редките му усмивки.
— Така е, но поне бяхме безшумни.
— Хайде де — оплака се Лила и задърпа Греъм. — Да вървим, докато Тамзин не е дала леглото ни на някой друг.
— Искаш ли да остана с теб по време на смяната ти? — предложи Ерик и погледна сина на канцлера.
Уелс поклати глава.
— Няма нужда. Прия вече обхожда района.
— Мислиш ли, че ще се върнат? — попита Ерик, като снижи гласа си.
Уелс погледна през рамо, за да се увери, че никой не ги подслушва, след което кимна.
— Това беше нещо повече от обикновено предупреждение. Беше проява на сила. Които и да са тези хора, желаят да разберем, че не са щастливи от присъствието ни тук.
— Така е. Определено не са — съгласи се Ерик и погледна през поляната към мястото, където беше гробът на Ашър. След малко въздъхна, пожела лека нощ на Уелс и се насочи към импровизираните легла, които Феликс и някои от другите по навик бяха наредили около загасналото огнище.
Синът на канцлера вдигна копието си и тръгна в другата посока да потърси Прия. Направи само няколко крачки, рамото му се удари в нещо и някой изпищя в мрака.
— Добре ли си? — попита Уелс и протегна ръка в опит да подкрепи жертвата си.
— Да — отвърна треперещ момичешки глас. Беше Моли.
— Къде ще спиш тази нощ? Ще ти помогна да си намериш леглото.
— Навън. Нямаше място в колибите. — Гласът ѝ беше тънък.
В този момент на Уелс му се искаше да хване Греъм и Лила и да ги удави в потока.
— Достатъчно топло ли ти е? — попита момичето той. — Мога да ти намеря одеяло. — Ако се наложеше, щеше да го открадне от Греъм.
— Добре ми е. Тази нощ е топло, нали?
Уелс я погледна озадачен. Откакто слънцето залезе, температурата се беше понижила осезателно. Протегна ръка и постави длан на челото на Моли. Кожата ѝ беше топла.
— Сигурна ли си, че се чувстваш добре?
— Може би съм малко замаяна — призна си момичето. Уелс стисна устни. Пожарът беше отнел голяма част от провизиите им, което означаваше, че дневните дажби бяха значително намалени.
— Ето, вземи — каза младежът и извади от джоба си протеиновото блокче, което не успя да довърши. — Изяж това.
Моли поклати глава.
— Добре съм. Не съм гладна — отвърна немощно.
След като я накара да му обещае, че на следващия ден ще му каже, ако не се чувства добре, Уелс тръгна да търси Прия. Бяха спасили по-голямата част от лекарствата, но каква полза имаха от тях без единствената личност, която знаеше как да ги употреби? Зачуди се колко ли далеч бяха стигнали Кларк и Белами и дали бяха открили някаква следа от Октавия. Изведнъж умората му беше надвита от обзелия го страх при мисълта за опасностите, които се криеха в гората. Любимата му и Белами бяха тръгнали преди нападението. Изобщо не подозираха, че тук има хора — земнородни, които комуникираха чрез смъртоносните си стрели.
Въздъхна и вдигна поглед към небесата, за да отправи мълчалива молитва за момичето, заради което беше рискувал безброй животи. Момичето, чиито очи пламтяха от омраза, когато му каза, че не иска да го вижда никога вече.
Глава 2
Кларк
Вървяха вече два дни, като спираха само за час или два, през които да починат. Прасците на Кларк пареха, но Белами не показваше никакви следи от умора. На момичето не му пукаше — даже приветстваше болката. Колкото повече мислеше за краката си, толкова по-рядко се сещаше за мъката в сърцето си и за приятелката, която не успя да спаси.
Пое си дълбоко въздух. Дори и с превръзка на очите би познала, че слънцето е залязло. Въздухът беше натежал от аромата на едни бели цветя, които разцъфваха само през нощта и караха дърветата да приличат на облечени за вечеря кавалери. На Кларк ѝ се искаше да знае какво място в еволюционната стълбица заемаха тези странни растения. Може би привличаха определен вид нощни насекоми? Необикновеното им благоухание беше особено тежко на местата, където дърветата бяха израснали близо едно до друго, но Кларк предпочиташе подобно разположение пред подредените редици на ябълковите дървета, които тя и Белами видяха по-рано през деня. Космите на врата ѝ настръхнаха, когато се сети за изникналите на равни разстояния един от друг стволове, подобни на изпънати в прав строй войници.