— Да — отвърна тя с пресипнал глас.
— От колко време не си яла нищо? — попита я Уелс.
— Доста.
Белами проследи погледа на сина на канцлера и настръхна — той беше насочен към огъня и двата заека.
— Няма начин да ѝ дадеш да яде от моя улов — сопна се на Уелс с леден тон.
— Съгласен съм с теб — намеси се Греъм. — Няма да храним тази малка кучка. — Около три четвърти от групата беше на същото мнение. Останалите бяха заети да се борят за последните остатъци от месо по заешките кокали.
Преди някой да има възможност да отговори, от другата страна на лагерния огън се разнесе писък. Белами хукна по посока на звука, а десетина други го последваха. Всичките се блъснаха в гърба му, когато рязко спря.
Тамзин се клатушкаше по поляната. След малко се строполи на земята и изпищя. От бедрото ѝ течеше кръв, точно под кривия ръб на късите ѝ панталонки.
— Майко мила — рече Греъм, който се намираше до Белами и беше прекалено изумен, за да стори нещо друго, освен да зяпа стрелата, пронизала крака на момичето.
Кларк хукна към Тамзин, а Белами се обърна към земнородната. Тя беше в ръцете на ухиления Дмитрий и начумерения Азума. Очите ѝ бяха изпълнени със страх и се стрелкаха между ранената девойка и сенките на гората. Белами не беше толкова глупав, че да се хване на номера ѝ.
Следващия път, когато в лагера им се пролееше кръв, щеше да бъде нейната.
Глава 11
Уелс
— Уелс? — Някой побутна ръката му. — Хей, Уелс?
Очите на младежа се отвориха, пропъждайки последните остатъци от съня му, в който плаваше по един от каналите на Венеция… и яздеше кон рамо до рамо с Наполеон.
Кендъл се беше надвесила над него, но момчето не ѝ обърна внимание и се изправи на крака. Земнородната — Саша — беше точно там, където я бе оставил. Не беше мръднала цяла нощ. Не че имаше възможност да го стори, глезените ѝ бяха здраво завързани. Беше се облегнала на дървото и се взираше в далечината с непроницаемо изражение на лицето, все едно бе минала обучение за прикриване на мислите си.
В крайна сметка единствената възможност пред Уелс беше да прекара нощта на открито със своята затворничка. Трите колиби бяха натъпкани с почти сто души, които бяха потърсили укритие в тях след второто нападение. Едва имаше място да седнат на пода, камо ли да легнат.
Уелс и Белами бяха отвели плачещата Тамзин до болничната колиба, следвани от Кларк, която разбутваше младежите по пътя си, за да направи място на най-новата си пациентка. За щастие, раната не беше животозастрашаваща и дори с десетина уплашени хлапета на главата си Кларк успя да зашие и превърже крака на Тамзин. Когато Ерик и Греъм влязоха в помещението заедно със земнородната, която влачеха със себе си, в колибата настана истинска олелия от гневни крясъци.
— Казвам да я убием сега — измуча Греъм и някои от крясъците се превърнаха в одобрителни възгласи.
— Твърдо не — изръмжа Белами. — Не и преди да ни каже къде е сестра ми.
Устата на Греъм се изкриви в презрителна усмивка.
— Не ми се иска аз да съм този, който ще ти го каже, но навярно вече са убили Октавия. Единственият ни шанс да получим справедливост е да отрежем главата на тази кучка и да я оставим в гората за приятелчетата ѝ.
Нямаше шанс да се стигне до мирно решение на проблема, не и когато всички бяха изпълнени със страх и адреналин. Така се стигна дотам Уелс доброволно да спи навън със затворничката — щеше да я пази, но също така и да я държи надалеч от групата, докато не решаха какво да правят с нея.
Няколко души възразиха срещу този план, като отбелязаха, че е прекалено опасно за сина на канцлера да бъде сам на открито, но когато осъзнаха, че или ще е това, или Саша ще остане в колибата с тях, бързо замлъкнаха.
Уелс знаеше, че трябва да е изплашен, след като видя какво се случи с Ашър и с Тамзин, но щом се намести на едно дърво на няколко метра от Саша, любопитството му надделя над страха. Още не можеше да повярва, че пред него стои някой, който е роден на Земята, някой, който можеше да даде отговори на всичките въпроси, които го държаха буден по цели нощи, докато беше дете. Какъв е снегът на допир? Виждала ли е някога мечка? Съществуват ли все още градове? Какво е останало от Ню Йорк? Чикаго? Навярно беше заспал, докато обмисляше въпросите си, и те се бяха превърнали в частици от сънищата му.
— Хм, Уелс? — повика го отново Кендъл. — Добре ли си?
Синът на канцлера се обърна към нея и разтри очите си.
— Да, добре съм. Какво има?
— Казвах ти, че съм тук да те питам за закуската. Какви са дажбите днес?