Младежът въздъхна.
— Страхувам се, че днес ще пропуснем закуската. — Зайците на Белами и миещата мечка на Греъм отдавна ги нямаше, а трябваше да внимават с протеиновите пакети — не повече от един на ден за човек.
— О, колко лошо — рече Кендъл. — Будна съм от ранни зори, за да издълбая името на Ашър в маркера му. Стана много добре. Искаш ли да дойдеш да го видиш?
— Може би по-късно — отряза я Уелс. — И, хм, благодаря ти.
Когато разбра, че Кендъл няма да си тръгне по свое желание, младежът я помоли да му помогне да разнесе лошата новина относно закуската. Момичето изглеждаше разочаровано, че Уелс отказа да види изработката ѝ, но си тръгна с усмивка на лице, доволна, че може да му бъде от полза.
След като тя се затътри към колибата, за да предаде неприятната вест, синът на канцлера бръкна в джоба си, за да извади смачкания пакет с протеинова паста, който му беше останал от предния ден. Хвърли поглед на Саша. Кожата ѝ бе много по-бледа от деня, в който я заловиха, макар Уелс да не знаеше дали се дължеше на стрес, или глад. Въпреки всичко не можеха да я оставят да гладува. Момичето не им беше сторило нищо лошо и беше истинско безумие да го третират като военнопленник.
— Хей — провикна се младежът, като стискаше протеиновия пакет. — Искаш ли малко от това? Навярно си обезумяла от глад.
Саша го погледна за момент, след което отмести поглед към Уелс.
— Какво е? — попита тя с пресипнал глас.
— Протеинова паста. Не си ли виждала такава преди? — Момичето поклати глава. — Опитай я — настоя младежът. — Подай си ръката. — Той изстиска остатъка от пакета в дланта на Саша и се усмихна, когато тя топна пръста си в сместа и я опита, бърчейки нос.
— Не е толкова лошо, колкото изглежда — призна си земнородната и отново си чопна с пръст. Изяде цялата паста и потри ръце една в друга. — Но знам къде можем да намерим храна — истинска храна.
Уелс я изгледа подозрително.
— Наистина ли?
Саша кимна.
— Ще те заведа там, ако ми позволиш.
Младежът се замисли. Стратегически погледнато се нуждаеха от затворничката си, докато не си върнеха обратно Октавия. Дори да казваше истината за отцепилите се земнородни, Саша можеше да се превърне в ценно средство за размяна. Не можеше да рискува да я изгуби, като попаднеше в някой капан.
— Какво би ти попречило да избягаш? — попита я Уелс.
— Можеш да завържеш отново ръцете ми, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре — отговори момичето. — Виж какво, просто се опитвам да помогна. И да хапна нещо — добави тя. Стомахът ѝ изръмжа в подкрепа на думите ѝ.
— Добре — съгласи се Уелс и я погледна внимателно в търсене на някаква следа от предателски намерения. — Само ще отида да повикам няколко души, които да дойдат с нас.
— Не! — момичето погледна сина на канцлера право в очите. — Няма да го покажа на всички. Имам доверие само на теб и ще те заведа само веднъж. Имаме ли сделка?
Уелс се подвоуми. Останалите щяха да побеснеят, ако разберяха, че е напуснал лагера със Саша, дори причината да беше търсене на храна. Тогава отново го осени мисълта, че да си водач, означава да правиш неща, които знаеш, че са правилни, но същевременно ще ти навредят. Такъв беше един от уроците на баща му, които никога нямаше да забрави.
— Честит рожден ден! — припяваше си майката на Уелс, когато се появи от кухнята. В ръцете си държеше нещо, което подозрително приличаше на торта.
— Как я направи? — попита момчето. Гласът му беше изпълнен с почуда, докато наблюдаваше как жената поставя белия, покрит с глазура сладкиш на масата. На него дори имаше свещи — дванайсет на брой, — макар още да не бяха запалени. Свещите бяха по-трудни за намиране от захарта и яйчената есенция. Ако майка му въобще ги запалеше, щеше да е за много кратко.
— Магия — отвърна му с усмивка тя. — Не се тревожи. Не съм сторила нищо незаконно. Баща ти няма да има за какво да се безпокои.
За разлика от други членове на Съвета, бащата на Уелс беше изключително стриктен в спазването на всяко дребно правило в Доктрината Гея — наборът от закони, който Колонията беше наложила, когато отлетяла в Космоса. Няколко минути преди да се прибере у дома след училище, Уелс беше видял на палуба А съветник Бризбейн — мъжът носеше две бутилки, които нямаше как да съдържат друго, освен вино от черния пазар.
Уелс гледаше към тортата с копнеж. Може би щеше да остане достатъчно, за да занесе едно парче на Кларк.
— Сигурна ли си, че няма да има нищо против? — Момчето не знаеше на кое ще се ядоса повече баща му: че майка му е изхабила продуктите, за да приготви нещо с толкова неясна хранителна стойност като торта, или че въобще празнуват рождения му ден. Според него древната традиция, която се състоеше във вдигането на колкото се може повече врява около една-единствена личност, преувеличаваше значимостта на всеки индивид — в действителност от значение беше самият вид, а не той. Новият живот си заслужаваше да се отпразнува, но според канцлера нямаше смисъл веднъж годишно да се отдава чак такова внимание на всеки отделен човек.