— Разбира се, че няма да има. — Майка му седна на стола до неговия. — Макар че не е задължително това да е торта за рождения ден. Може да е „поздравление за ученика с най-висок успех за трета поредна година“ торта. Или „ура, най-накрая си изчисти стаята“ торта.
Уелс се ухили.
— Татко ще се прибере ли скоро? — Канцлерът винаги работеше до късно и се връщаше, когато синът му вече си беше легнал. Двамата почти не се бяха виждали през последната седмица и за момчето беше истинско събитие, че тримата щяха да прекарат вечерта заедно.
— Би трябвало. — Жената се наведе към него и го целуна по челото. — Казах му, че ще имаме специална вечеря в чест на неговия много специален син.
Майка му започна да сипва салата в купички и го попита как върви учението. Момчето ѝ разказа забавна история за едно хлапе от класа му, което попитало учителя им колко динозаври се умрели по време на Катаклизма.
— Защо не почваш да ядеш? — предложи му жената, когато стомахът му изкъркори.
Светлините през прозореца започваха да притъмняват. Майка му не каза нищо, но усмивката ѝ се позагуби, а смехът ѝ стана по-пресилен. Най-накрая се пресегна и хвана ръката на Уелс.
— Явно баща ти са го задържали. Какво ще кажеш да нападаме тортата, а?
— Съгласен — каза момчето, като се опитваше да звучи радостно, но преднамерено избягваше погледа на майка си. Сладкишът беше вкусен и сладък, само че Уелс беше толкова зает да държи разочарованието далеч от лицето си, че едва усещаше вкуса му. Знаеше, че баща му не е виновен. Като канцлер той не беше отговорен единствено за благоденствието на хората от Колонията. От него зависеше бъдещето на човешката раса. Основната му цел беше да подсигури оцеляването на вида толкова дълго, колкото беше необходимо, за да се върнат хората отново на Земята. Каквото и да го беше задържало на работното му място, то със сигурност беше по-важно от рождения ден на сина му.
Уелс изпита вина, щом си представи баща си — навярно седеше сам в офиса си и преглеждаше последните обезпокоителни доклади с изморено изражение на лицето, неспособен да оцени заобикалящите го реликви, които правеха тази стая любимото място на сина му. Едва ли щеше да спре, да вдигне глава към препарирания орел или да отдели един миг, за да се наслади на картината на чернокосата жена с мистериозната усмивка. Единствената реликва, на която можеше да обърне внимание, беше кутийката за химикали, на която пишеше древната фраза Non Nobis Solum Nati Sumus. „Не сме родени заради нас самите“, древен цитат от римския философ Цицерон.
Вратата се отвори и бащата на Уелс влезе. Макар видимо да беше изморен, гърбът му беше изправен, а походката — решителна. Погледна първо съпругата си, а после и наполовина изядената торта на масата и въздъхна.
— Съжалявам. Срещата на Съвета се проточи повече, отколкото предполагах. Не можах да накарам Бризбейн да подпише за новите охранителни мерки на „Уолдън“.
— Всичко е наред. — Уелс се изправи бързо на крака, бутна масата, без да иска, и разклати чиниите. — Оставихме ти малко торта.
— Имам още работа за вършене. — Канцлерът целуна жена си по бузата и кимна на сина си. — Честит рожден ден.
— Благодаря ти — каза Уелс и се зачуди дали си беше въобразил тъгата в погледа на баща си.
Мъжът се оттегли в кабинета си, преди още един въпрос да се появи неканен в ума на момчето. Ако баща му беше с Бризбейн, защо тогава Уелс бе видял съветника няколко часа по-рано на палуба А?
Стомахът на младежа се сви, когато едно непознато и неудобно чувство се загнезди в него.
Баща му ги лъжеше.
— Добре — каза Уелс и кимна на Саша. — Но ако сме само двамата, ще се наложи да те завържа за мен, така че да не можеш да хукнеш веднага щом влезем в гората.
— Съгласна съм. — Момичето се изправи и протегна ръцете си.
Уелс потръпна, когато видя червените язви по китките ѝ, където въжето се беше търкало в кожата.