— Този път ще използвам металните белезници. Няма да ти убиват толкова. — Младежът отиде да ги вземе от палатката с провизиите, а заедно с тях донесе и бинтове, които уви около дясната китка на Саша, преди да закопчае единия кръг. Замисли се за момент, след което закопча втория на лявата си ръка и прибра ключа на сигурно място в джоба си. — Готова ли си? — попита Уелс. Земнородната кимна. Той се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги наблюдава, и я поведе към редицата с дървета. Забави крачка, когато металната захапка му подсказа, че се движи прекалено бързо.
Да вървят заедно, се оказа доста трудно, особено когато навлязоха в гората. Докато на Уелс му се налагаше да спира, за да проучва протягащите се корени и покритите с мъх скали, Саша ускоряваше крачка и преодоляваше без проблем същите препятствия. Уелс не правеше и една стъпка, без да се удари някъде, а момичето се движеше грациозно и безшумно като елен. За нея това беше собствена земя. Младежът се зачуди какво ли е да познаваш част от гората толкова интимно, колкото друг човек, да вдигаш крак пред всеки паднал ствол, все едно се пресягаш, за да хванеш нечия ръка.
Съвсем скоро момичето поведе Уелс надолу по един хълм, който той виждаше за първи път. Там дърветата бяха по-нарядко, а тревата растеше по-високо, като стигаше почти до коленете им. Дългата плитка на Саша се разплете и черната ѝ коса покри гърба ѝ.
— Смяташ ли, че се тревожат за теб? — попита я синът на канцлера.
В началото не беше сигурен дали момичето го бе чуло, защото нито се обърна към него, нито забави крачка. Веригата, която ги свързваше, обаче леко потрепери.
— Тревожат се… и са бесни — отвърна тя. — Беше ни заповядано да стоим далеч от вас, но ми се искаше да ви видя. — Уелс побърза напред, за да се изравни с нея. За първи път вървяха един до друг. — През целия си живот съм се питала какво ли е там горе в Космоса, как ли изглеждате вие. Така и не опознах хората от първата група. Почти не съм говорила с тях. Когато вие дойдохте тук, нямаше как да пропусна шанса си.
Синът на канцлера се изсмя и потръпна, щом веригата на белезниците се опъна. Саша беше спряла и го гледаше намръщено.
— Кое ти е толкова смешно? — попита тя.
— Нищо. Толкова е шантаво как през цялото време си мислила за Космоса, а аз съм се питал какво ли е на Земята.
Земнородната го изгледа странно, но отново тръгна напред.
— Наистина ли? Какво искаш да знаеш?
Уелс не изчака и стотна от секундата, преди да зададе въпросите си:
— Колко души са преживели Катаклизма? Съществуват ли още градове? Какви видове животни има? Виждала ли си някога океана? Какво се случва, когато… — момчето замлъкна, като видя ухилената физиономия на Саша. — Какво?
— Защо не пробваш да ми зададеш въпросите си един по един?
— Добре — отвърна Уелс с усмивка. — Ето го първия. Кои оцеляха? Какво се случи, след като бомбите паднаха?
— Не сме сигурни — призна си Саша. — Нашите предци са оцелели, като са се скрили в самоподдържащо се бомбоубежище под земята, където варовикът ги е предпазвал от радиацията. Само преди петдесет години са излезли отново на повърхността. Няма друга следа от човешки живот — доколкото ни е известно, ние сме единствените оцелели. Но кой знае? Може да има и други като нас по света.
— Къде по-точно се намираме? — попита Уелс.
— Наистина ли ме питаш? — Момичето сбърчи чело, все едно се чудеше дали младежът не се шегува с нея. — Ние сме в Северна Америка, в онова, което се е наричало Вирджиния. Сериозно ли не са ви казали къде ви изпращат? Защо е цялата тази потайност?
Синът на канцлера се зачуди каква част от истината можеше да разкрие на земнородната. Навярно признанието, че всички те са осъдени престъпници, които щяха да бъдат екзекутирани на осемнайсетия си рожден ден, не беше най-добрият начин да изглеждат благонадеждни в нейните очи.
— Корабите ни не разполагат с най-добрата навигационна система. Не бяхме сигурни къде ще се приземим.
Саша го погледна скептично.
— Въпреки това се приземихте на петнайсет километра от другия ви кораб. Навярно сте изпратени в този район поради някаква причина. За да ни намерите, нали?
Мисълта накара Уелс да застине. Никой на Колонията не знаеше за съществуването на хората на Саша… нали?
— Ако това е Вирджиния, близо ли сме до Вашингтон? — попита младежът, защото искаше да смени темата. — Има ли оцелели сгради? — Сърцето му препусна в гърдите, когато си представи възможността да разгледа останките от Белия дом или пък нещо още по-хубаво — някой музей. Спомни си, че във Вашингтон имаше няколко известни.