Разочарова се, когато момичето поклати глава.
— Не, градът беше сринат. Останаха няколко сгради от него, и то само части от тях. Чакай, пази си главата — предупреди го тя и се наведе пред един клон.
Земнородната го отведе до малък поток, отвъд който имаше неголяма горичка. Дърветата в нея растяха толкова нагъсто, че клоните им бяха изплели нещо подобно на таван над главите им. Изведнъж Уелс се почувства като пълен глупак — беше позволил да го подмамят в посока, която Стоте не бяха обхождали до момента. Ами ако това беше капан?
Нещо лепкаво и меко се отърка в задната част на врата му, младежът изпищя и посегна да го махне от себе си. Нишките на някакъв ефирен материал се разпаднаха между пръстите му.
— Какво е това? — попита Уелс и се опита да се отърси от нежеланата материя.
— Успокой се — засмя се Саша и момчето се усмихна, когато осъзна колко нелепо изглежда. — Това е обикновена паяжина. Видя ли?
Момичето посочи нагоре и Уелс вдигна поглед, за да види, че едно от дърветата беше покрито от фино изтъкани, блестящи нишки, които се простираха между клоните и създаваха някакво подобие на мрежа.
Саша се опита да побутне спътника си напред, но той не се помръдна. Не можеше да отлепи очи, паяжината беше изненадващо пленителна — странните ѝ геометрични форми бяха разположени по прекрасен начин между клоните и листата.
— Смятах, че паяците са малки.
— Понякога. Тези, които живеят в гората, са големи. — Земнородната протегна ръка. — Краката им са ей толкова дълги.
Уелс се опита да прикрие страха си и отново се изравни със Саша. Вървяха в мълчание през малката горичка, а падналите на земята листа абсорбираха звука от стъпките им. Имаше нещо в тази тишина и в тези сенки, което го подтикваше да не нарушава покоя. Почувства се по същия начин, както в Райската зала на кораба: хората снижаваха глас, щом влизаха в нея — тя представляваше място за сбирки на „Феникс“ и според вярванията на жителите му в нея се намираше единственото оцеляло във вселената дърво, донесено на кораба, когато Земята изгоряла. Това беше така, докато Уелс не го запали, за да го арестуват и изпратят на планетата заедно с Кларк.
След още десетина минути горичката започна да става по-рядка. Саша поведе младежа към един стръмен склон. Когато стигнаха до билото на хълма, момичето спря и вдигна ръка.
— Ето ни и нас — каза тя и посочи към група дървета отпред.
В началото Уелс не забеляза нищо особено в тях. След това присви очи и видя, че от клоните им висеше нещо солидно.
Саша го поведе към най-близкото дърво. Клоните бяха изкривени под тежестта на десетки дълги, зелени и продълговати шушулки. Момичето се повдигна на пръсти и протегна ръка нагоре, но пръстите ѝ едва закачиха най-близкия плод.
— Остави на мен. — Уелс също се протегна и сграбчи същата шушулка, която земнородната се опита да достигне. Откъсна я от клона и ѝ я подаде, изненадан от неправилната ѝ форма.
Саша започна да бели с опитни движения външния слой, под който се разкриха яркорозови семена.
— Какво е това? — попита синът на канцлера.
— Нямате ли царевица горе в Космоса?
— В слънчевите полета отглеждаме някои зеленчуци, но никой от тях не прилича на този. — Младежът млъкна за миг. — Царевицата не никне ли от земята?
Саша сви рамене.
— Може би едно време е било така, но сега расте по дърветата. Оглеждай се за сините. Доста са пикантни. — Момичето вдигна окованата си в белезници ръка. — Ако ги махнеш, ще се покатерим и ще наберем толкова, колкото можем да носим.
Уелс застина за миг. Искаше му се да ѝ вярва и някак усещаше, че може да ѝ има доверие, но също така рискът беше изключително глупав.
Най-накрая бръкна в джоба си и извади ключа.
— Добре. Ще ги махна, но ако побегнеш, знай, че всички ще те погнем.
Саша не каза нищо, само вдигна окованата си китка. Синът на канцлера безмълвно сложи ключа в ключалката и го завъртя, докато тя не изщрака и кръгът не се отвори. Момичето стисна и отпусна пръсти няколко пъти, разтърси ръка и се усмихна.
— Благодаря ти.
Стрелна се като ракета по ствола на дървото и се набра на един клон. Движенията ѝ изглеждаха прекалено лесни за изпълняване, но когато Уелс се опита да я последва, не успя да намери подходяща опора. Кората на дървото беше груба, само че мъхът, който я покриваше, беше хлъзгав и това му струваше няколко опита, докато се отлепи от земята.
Младежът остана без дъх, когато стигна до третия най-нисък клон, където царевицата беше най-голяма. Саша се беше изкачила почти до края му, беше го яхнала като пейка, късаше с две ръце кочани царевица и ги хвърляше на земята, която изведнъж му се стори много далечна.