Уелс си пое дъх и се насили да погледне нагоре. Гледката беше невероятна. Момчето беше виждало безброй снимки на живописните места на планетата, но никоя от тях не можеше да предаде красотата на овощната градина пред очите им. Ливадата се простираше надалеч и контрастираше по удивителен начин на погълнатите от мъглите пурпурни планини в далечината. Младежът усети как кожата му настръхва, щом очите му попаднаха на назъбените им бели върхове. Сняг.
— Трябва да покажа тази гледка на баща ми, когато пристигне тук — каза Уелс, без да мисли.
Саша се обърна към него:
— Баща ти? Още от вашите ли ще идват?
Уелс не знаеше защо обвинението в гласа на момичето го накара да се почувства гузен. Колонистите бяха прекарали последните триста години в търсене на начини за безопасно завръщане на човешката раса обратно в дома ѝ. Те имаха също толкова права над планетата, колкото и земнородните.
— Разбира се — отговори той. — Корабите не са вечни. В един момент всички ще дойдат тук долу. — А този момент ще настъпи до няколко седмици, помисли си синът на канцлера. Благодарение на мен. След като Кларк беше арестувана, Уелс отчаяно се опитваше да ѝ осигури билет за Земята пред алтернативата да бъде екзекутирана. Знаеше, че Съветът обсъжда вариант да изпрати осъдените младежи на планетата, затова трябваше да се погрижи това да се случи преди осемнайсетия рожден ден на приятелката му — наложи се да стори нещо драстично и опасно. Умишлено влоши вече съществуваща утечка във въздушната система. На колонистите горе им оставаше съвсем малко време и много скоро щяха да са принудени да дойдат на Земята. Все още се чувстваше ужасно заради онова, което беше сторил — онова, което беше спасило живота на Кларк.
— Защо баща ти не дойде с теб?
Сърцето на Уелс се сви, щом си спомни последния път, в който видя канцлера — униформата му беше напоена с кръв, а той не можеше да стори нищо, защото вратата на кораба се затвори пред очите му. Младежът прекара последните няколко седмици в опити да се убеди, че раната не е била сериозна, че баща му ще се възстанови навреме и ще дойде със следващата вълна колонисти. За съжаление, нямаше откъде да знае какво се беше случило в действителност и дали той все още бе жив.
— Баща ми има много отговорности на кораба — обясни Уелс. — Той е канцлерът.
Очите на Саша се ококориха.
— Значи е начело на всички? Затова ли ти си водач на групата, която е дошла тук долу?
— Не съм водач — възпротиви се момчето.
— Изглежда, всички те слушат.
— Може и така да е — въздъхна Уелс. — Имам чувството, че винаги провалям хората, които ми се доверят, независимо какво правя.
Саша кимна.
— Разбирам те. Баща ми… в интерес на истината той е начело тук долу.
Младежът я изгледа изненадан.
— Наистина ли? Той е вашият канцлер?
— Ние не използваме този термин, но значението е същото.
— В такъв случай си наясно какво е да… — Уелс млъкна и се намръщи. Странно беше да облича тези чувства в думи — чувства, които се беше опитвал да прогони през последните шестнайсет години.
— Какво? Да се изисква много повече от теб, отколкото от останалите? Хората да смятат, че имаш всички отговори, а ти дори не знаеш какви са въпросите?
Уелс се усмихна.
— Аха. Нещо подобно.
Саша хвърли още един кочан царевица на земята и прехапа устна.
— Чувствам се ужасно заради баща ми, но честно казано, ми писна от него. Всичко, което правя, се приема за политическа проява.
— Какво си сторила?
Момичето се разсмя лукаво.
— Някои неща, които не трябваше да правя. Включително и идването ми тук. — Земнородната срещна погледа на Уелс и игривата искра изчезна от очите ѝ. — Ами ти? Навярно баща ти ти има огромно доверие, щом те е изпратил на Земята сам.
Момчето се подвоуми. Най-добре щеше да е да я остави да вярва на подобно нещо. Щеше да приема Стоте много по-сериозно, ако смяташе, че са специално обучени и отсети за мисията, в сравнение с истината — че са безполезни престъпници, изпратени на евентуална смърт.
Вятър развя клоните на дърветата и черната коса на Саша падна пред лицето ѝ.
— Едва ли — отвърна Уелс и са зачуди защо ли светлозелените очи на момичето го караха да се чувства толкова безразсъдно. — Няма да ми повярваш, ако ти кажа истината.
Саша повдигна вежда.
— Пробвай ме.
— Преди няколко седмици ме арестуваха. За подпалването на единственото дърво в Колонията.