— Добре ли си? — попита я Люк и хвана ръката ѝ.
Момичето кимна. Той мълчаливо взе ръкавиците и една по една ги постави на ръцете ѝ.
Остана единствено шлемът.
— Трябва да си вържа косата — каза Глас и вдигна облечените си в ръкавици ръце.
— Аз ще го сторя. — Люк бръкна в джоба ѝ, за да извади от него ластик, мина зад гърба ѝ, приглади косата ѝ назад в конска опашка, като нежно прибра няколко кичура зад ушите ѝ, и я стегна здраво.
Люк се усмихна — целият трепереше — и отстъпи назад.
— Предполагам, че е време. — Младежът я прегърна силно и макар Глас да не можеше да почувства допира на тялото му до нейното, сърцето ѝ се сгря от този жест. — Бъди много, ама наистина много внимателна там, става ли? — попита я той с пресипнал глас. — Ако нещо се обърка, веднага се върни. Не поемай никакви рискове.
Глас кимна.
— Обичам те. — Момичето не знаеше за кой път произнасяше тези думи, но сега звучаха по различен начин. Можеше да усети ехото на всяко предишно Обичам те в тях, както и на всяко бъдещо, до края на живота им.
Люк се наведе и я целуна. За момент Глас си позволи лукса да затвори очи и да си представи, че е едно обикновено седемнайсетгодишно момиче, което целува момчето, което обича. Глас се притисна по-силно към него… и усети тежестта на тромавия скафандър, който я върна към реалността.
Люк се отдръпна от нея и взе шлема.
— Успех — пожела ѝ той и се наведе, за да я целуне по челото. След това го постави на главата ѝ и го прикрепи към другата част на скафандъра.
Глас задиша тежко, когато светът около нея стана черен и задушлив. Почувства се отново в затвора. Не можеше да вижда, не можеше да диша. Тогава усети, че Люк стиска ръката ѝ през ръкавицата и се отпусна, пое си дълбоко дъх и усети, че въздухът от нейния резервоар струи право в носа ѝ.
След дните на кислородна недостатъчност свободното дишане я накара да се почувства в еуфория. Изведнъж се разбуди, беше способна да стори всичко. Вдигна палци към Люк, за да му покаже, че е готова за действие, и младежът се насочи към контролното табло. Чу някакво пукане в шлема си, което беше последвано от гласа на приятеля ѝ.
— Как я караш там, космически пътешественико?
— Добре съм — отвърна тя, без да знае дали въобще ѝ е позволено да говори. — Чуваш ли ме?
— Високо и ясно — каза момчето. — Радиото е в изправност. Излиза ли ти се на разходка?
Глас кимна и той я отведе до въздушния шлюз. Скафандърът се оказа по-лек, отколкото си мислеше, но ходенето с него изискваше голямо съсредоточаване — все едно беше съвсем малко детенце, което първо изучаваше всеки свой крайник, преди да се опита да го използва. Люк набра някакъв код в панела до тежката метална врата и тя се отвори, разкривайки малката въздушна камера. От другата ѝ страна се намираше вратата, която водеше навън, към минус двеста и седемдесет градусовия вакуум.
Младежът завърза кабела за предната част на костюма на Глас, след което отново провери дали е обезопасен. Люк ѝ показа къде е закачен за кораба и как се разпъва и скъсява в съответствие с движенията, които се налагаше да прави.
— Така — започна момчето, а гласът му идваше някъде зад дясното ѝ ухо, — ще се върна обратно, за да затворя първата врата. След това ще ти съобщя кога е безопасно и ще отворя втората. Имаш десет секунди да минеш през нея, преди да се затвори автоматично. Просто се хвани за първата ръкохватка и се изстреляй навън.
— Звучи ми елементарно.
Люк провери за последен път оборудването по нея и я стисна за ръката.
— Всичко ще е наред. — Младежът почука по предната част на шлема ѝ. — Ще се видим скоро.
— Ще се видим скоро — отговори му Глас, подобно на ехо.
Люк изчезна зад вратата и я остави сама. Между нея и необятния Космос нямаше нищо друго, освен една метална врата и тристагодишен скафандър.
— Така — гласът на младежа се разнесе от високоговорителя в шлема ѝ. — Приготви се. Отварям втората врата.
Глас се затътри напред, изведнъж краката ѝ бяха станали много тежки. След най-дългите осем крачки в живота ѝ тя достигна вратата.
— Готова съм.
— Добре. Вкарвам кода. — Нещо изписука силно и вратата пред момичето се отвори.
За момент единственото, което можеше да стори, беше да стои неподвижна и да се взира в Космоса. Сега разбра какво имаше предвид Люк, като казваше, че навън е много красиво. Мракът беше наситен като кадифето, което майка ѝ веднъж приши за една рокля, а звездите блестяха на фона му в пъти по-светли, отколкото изглеждаха през прозореца. За първи път мъгливото сиво сияние на Земята изглеждаше мистериозно, а не плашещо. Невероятно беше, че Уелс се намираше някъде там долу, разхождаше се, дишаше… ако все още беше жив, добави циничната част от нея.