— Тръгвай — прошепна в ухото ѝ гласът на Люк.
Глас си пое дълбоко въздух, протегна се да хване първата ръкохватка, насили облечените си в ръкавица пръсти да се увият около нея и се изтласка през вратата.
Вече се намираше в Космоса, хваната за една-единствена дръжка, и се взираше в главозамайващото море от звезди и газове, което искаше да я погълне цялата. Зад нея вратата се затвори с трясък.
Глас се повъртя известно време, просто за да се наслади на тръпката от безтегловността. След това видя траекторията до „Феникс“ и устата ѝ пресъхна. Пътят никога не ѝ се беше струвал толкова дълъг, когато пробягваше разстоянието, за да се види с Люк, но от тази перспектива изглеждаше безкраен. Трябваше да премине цялата дължина на „Уолдън“, за да успее въобще да види моста.
Можеш да го направиш, напомни си наум момичето и стисна зъби. Трябва да го направиш. Всичко с времето си. Глас премести лявата си ръка върху следващата ръкохватка и се придърпа напред. При липсата на гравитация не се изискваха много усилия, за да го стори, но сърцето ѝ заплашваше да изскочи от гърдите.
— Как се справяш там? — разнесе се гласът на Люк в шлема ѝ.
— Много е красиво — промълви тихо Глас. — Сега разбирам защо винаги беше сред първите доброволци, когато станеше дума за излизане навън.
— Не е толкова красиво, колкото теб.
Момичето прескачаше от ръкохватка на ръкохватка и лека-полека влизаше в някакъв ритъм.
— Обзалагам се, че го казваш на всички момичета в контролната зала.
— Всъщност, ако паметта не ми изневерява, съм ти казвал същите думи и преди — рече Люк. Глас се усмихна. Преди, когато се промъкваха в соларните полета, за да наблюдават звездите през прозореца, той ѝ споделяше, че тя е по-красива от тях.
— Хмм. Май имаш нужда от нов репертоар, приятелю. — Момичето се плъзна към следващата ръкохватка и рискува да погледне назад. Вратата на въздушната камера не се виждаше оттук. — Колко още ми остава? — попита Глас.
— Скоро ще достигнеш до моста, така че трябва да внимаваш някой да не те види. Под него има втора редица от ръкохватки. Използвай тях, за всеки случай.
— Разбрано.
Продължи да се движи напред, без да мисли какво би станало, ако нещо се повреди по костюма ѝ, който изведнъж ѝ се стори много нестабилен — крехка защита срещу вакуума на космическото пространство.
Видя моста с периферното си зрение. Все още беше барикадиран от въздухонепроницаема бариера между „Уолдън“ и „Феникс“. Тълпи от хора продължаваха да се роят от страната на „Уолдън“ и безпомощно да удрят по преградата с надеждата да я счупят. Когато се приближи още повече, Глас видя втората редица с ръкохватки, за които ѝ спомена Люк — тези, които бяха наредени под моста, а не по протежението му. Имаше значително разстояние между последната дръжка, на която се намираше сега, и първата от следващата редица — беше твърде далеч, за да може да я достигне.
Глас спря за момент. Ако се оттласнеше с достатъчно сила от страната на „Уолдън“, можеше да се гмурне по посока на дръжката. Дори да не успееше да я сграбчи, най-лошото, което можеше да се случи, беше да поплува в Космоса за няколко секунди, преди Люк да издърпа кабела и да я върне към корпуса на кораба.
— Слушай, трябва да скоча до следващата ръкохватка — обясни Глас. Тя намести тялото си така, че и двата ѝ крака да се опрат в стената, и протегна лявата си ръка напред. Пое си дълбоко въздух, напрегна мускулите си и се оттласна — беше се ухилила при мисълта, че е политнала в Космоса.
Глас беше надценила силата, от която имаше нужда, защото прелетя точно над ръкохватката и пръстите ѝ успяха да уловят единствено празното пространство.
— Люк, пропуснах дръжката. Можеш ли да ме издърпаш обратно? — Глас започна да се върти и бързо изгуби ориентацията си. — Люк?
Младежът така и не ѝ отговори.
Единственото, което чуваше, беше собственото си дишане. Продължи да се върти все по-далеч и по-далеч от кораба, а кабелът бързо се развиваше зад нея.
— Люк! — пропищя момичето и размята ръце. — Люк! — повика го отново и изхриптя, когато кислородът в шлема ѝ привърши. Беше си поела прекалено дълбоко въздух и трябваше да изчака, за да може вентилационната система да го възстанови. Не се паникьосвай, заповяда си, но тогава зърна Колонията и се задъха. Беше се отдалечила изключително много — „Уолдън“, „Феникс“ и „Аркадия“ се смаляваха все повече и повече с всяка изминала секунда. Кабелът изглеждаше прекалено дълъг. Не трябваше ли досега да се е опънал и да я е запратил обратно към Колонията? Тогава я осени друга мисъл, логична, но и неприятна. Дали не се беше скъсал? Глас знаеше достатъчно за свободното летене в Космоса, за да е наясно, че освен ако не се сблъска с нещо, ще продължи да се носи в същата посока. Имаше кислород за десет минути, след което щеше да умре. Тялото ѝ щеше да плува завинаги в необятното пространство.