Искаше ѝ се да заплаче и прехапа устната си.
— Люк? — повика го отново, като се опитваше да не използва прекалено много от въздуха си. Главата я заболя от умопомрачителното въртене. Колонията ѝ се струваше все по-малка всеки път, когато изникнеше пред погледа ѝ. Това беше краят.
Тогава усети остро, болезнено дръпване в предната част на скафандъра си и кабелът се опъна.
— Глас? Там ли си? Добре ли си?
— Люк! — Никога не се беше чувствала толкова щастлива, че чува гласа му. — Скочих и пропуснах ръкохватката, и тогава… какво се случи? — Кабелът започна бавно да се прибира и да я тегли към кораба.
— Имах някои… неканени посетители в контролната зала — бяха от хората, които търсят плячка. Не се тревожи, погрижих се за тях.
— Какво имаш предвид?
Люк въздъхна.
— Наложи се да ги неутрализирам. Бяха четирима, Глас, и искаха да… — Младежът млъкна за момент. — Не бяха приятелски настроени. Ти беше в беда, а аз нямах време да им разяснявам ситуацията.
— Всичко е наред. Добре съм. — Момичето видя моста и редицата с ръкохватките. Протегна пръстите си в очакване. Този път нямаше начин да пропусне.
— Почти я достигнах — каза тя на Люк. Дръжката се приближаваше много бързо към нея. Глас изпъна ръка, втренчи поглед и… — Хванах я! — изкрещя, когато пръстите ѝ се обвиха около метала.
— Това е моето момиче! — Можеше да усети усмивката в гласа на Люк.
Глас въздъхна звучно и плъзна другата си ръка към съседната дръжка. Не ѝ отне дълго да измине цялото разстояние в долната част на моста и да стигне до въздушния шлюз на „Феникс“.
Когато най-накрая се добра до входа му, постави краката си върху стената на кораба и вложи всичката си сила, за да завърти тежкото колело. Вратата се отвори със задоволително изсъскване.
— Тук съм! — Глас се хвана за ръба и се издърпа в малко преддверие, което беше почти същото като това на „Уолдън“.
Люк я поздрави с радостен възглас.
— Тръгвам към определеното място. Ще се срещнем на моста.
— Ще се видим там.
Момичето изчака външната врата да се затвори, откачи кабела от себе си и се втурна към следващата, която се отвори автоматично. Без да се бави, тя свали шлема и продължи да върви със скафандъра. Отне ѝ повече време да го съблече, отколкото на Люк да ѝ го облече, но накрая съумя да го стори.
В коридора не се виждаха никакви пазачи. Всъщност изобщо не се виждаха хора. Радостта на Глас от този факт бързо помръкна, щом се замисли какво ли правеше майка ѝ в този момент. Дали беше сама и паникьосана? Или може би жителите на „Феникс“ се преструваха, че всичко е в реда на нещата, като не обръщаха внимание на факта, че две трети от населението на Колонията беше оставено да умре?
На пешеходния мост имаше само двама пазачи, но нито един от тях не обръщаше внимание на контролното табло. Двамата се бяха разположили в далечния край на моста, ръцете им бяха върху оръжията на бедрата им, докато наблюдаваха преградата, която разделяше мостика. Толкова много хора се бяха притиснали в прозрачната стена — създаваше впечатлението, че е направена от човешка плът.
Мъже и жени навираха лицата си в нея, пищяха и вдигаха посинели деца, за да могат пазачите да ги видят. Никакъв звук не преминаваше през преградата, но гневът им бумтеше в главата на Глас. Тя виждаше как дланите на хората ставаха тъмночервени от удрянето по стъклото. Един възрастен мъж беше премазан до стената от напиращата тълпа, а лицето му беше пребледняло от паника, докато не се свлече по бариерата на пода.
Момичето нямаше да има друг шанс. Трябваше да ги пусне сега. Дори това да означаваше по-малко кислород за нея, за майка ѝ, за Люк.
Глас се затътри към контролния пункт. Превключвателят изглеждаше достатъчно прост. Нямаше кой знае какви опции. Мостът или беше отворен, или беше затворен. Момичето си пое дълбоко въздух и премести главния превключвател.
Алармата се задейства, но вече беше прекалено късно. Пазачите се завъртяха и погледнаха ужасено към Глас, когато преградата започна да се вдига и да потъва в тавана.
Един старец проникна първи, избутан от безумието на тълпата. Последваха го няколко от по-дребните жени, които пропълзяха по корем. За броени секунди преградата се вдигна изцяло и навалицата превзе моста — хората викаха и плачеха от радост и облекчение, и поемаха дълбоки глътки въздух.