Глас се вдигна на пръсти, за да намери любимия си в морето от тела. Ето го и него, намираше се в другия край. Когато Люк се приближи до нея с горда усмивка на лице, тя се запита дали бяха постъпили правилно.
Току-що беше спасила стотици животи… и драстично намали продължителността на стотици други. Включително и техните собствени.
Глава 13
Кларк
До обяд колибата се беше изпразнила. След дванайсет часа, които прекараха в блъскане за всеки сантиметър място, вонящо на страх и пот, явно групата реши, че земнородните вече не представляват заплаха.
Въпреки това настроението в лагера продължаваше да бъде напрегнато. Една голяма част от Стоте се беше заела да строи четвърта колиба, за да им бъде по-удобно през нощта. Уелс го нямаше никакъв, така че Белами бе поел нещата в свои ръце. Кларк можеше да чуе гласа му в далечината, докато даваше заповеди за основите и подпорните греди.
Момичето се усмихна, но настроението ѝ бързо се развали, когато отиде да провери как са Моли и Феликс. Не се подобряваха. Даже напротив, състоянието им се влошаваше, а двама други — едно момче от „Аркадия“ и едно момиче от „Уолдън“ — бяха започнали да проявяват същите симптоми на умора, дезориентация и гадене.
Прия беше вътре в болничната колиба и помагаше на Моли да пийне няколко глътки вода. Тя кимна към Кларк, след което внимателно помогна на момичето да легне обратно. Отиде до нея, като все още държеше металната чаша.
— Помислих си, че можем да я ползваме за болните — обясни тя. — В случай че онова, което са пипнали, е заразно.
— Това е добра идея — съгласи се Кларк. — Макар да не ми изглеждаш уплашена, че може да хванеш нещо.
Прия сви рамене, след което прибра кичур от гъстата си черна коса зад ухото.
— Ако не можем да се погрижим едни за други, то тогава излиза, че в крайна сметка са били прави за нас.
— Те?
— Хората, които ни осъдиха да умрем на осемнайсетия си рожден ден. Извадиха ме от стаята за екзекуции, не знам дали знаеш. Докторът беше приготвил иглата и всичко останало. Тъкмо щеше да ми бие инжекция, когато получи съобщение по импланта в роговицата си, което гласеше, че вместо да ме убият, ме пращат на Земята.
— За какво те осъдиха? — попита нежно Кларк. Смяташе, че може да си позволи да зададе на Прия единствения въпрос, който беше табу в техния лагер.
Преди момичето да има възможност да отговори, вратата зейна и Ерик нахлу вътре — на лицето му беше изписано притеснение и умора.
— Мисля, че трябва да им дадем хапчетата — заяви той, забравил за доброто възпитание. Кларк тъкмо щеше да го попита за какво говори, но момчето я прекъсна: — Знам за лекарството срещу радиацията. Мисля, че трябва да го дадеш на болните. Веднага.
Момичето го дари с вдъхващ доверие поглед.
— Това не е радиационно отравяне — отвърна тя и призова на помощ всичките си частици търпение, които ѝ бяха останали след ужасната нощ. — Тези хапчета ще ги убият, ако се използват за нещо друго.
— Как можеш да си толкова сигурна? Дори не си завършила медицинското си обучение. Какво ли разбираш от радиационното отравяне?
Кларк пребледня, но не от обидата — тя осъзнаваше, че Ерик просто е притеснен за Феликс, — а от тайната, която таеше вътре в себе си, много по-болезнена и от най-тежката рана. Само двама души на планетата знаеха защо я бяха осъдили. Никой друг не беше наясно с експериментите на родителите ѝ или пък със съществуването на децата, които пострадаха в тях.
Кларк опита друга стратегия.
— Ако имаше токсични нива на радиацията, всички земнородни щяха да са мъртви.
— Не и ако са еволюирали и са се приспособили.
Кларк не можеше да обори това твърдение. Така ѝ се искаше да разпита Саша за колонистите, дошли тук преди година. Една теория се въртеше в ума ѝ и не ѝ даваше мира, откакто се натъкнаха на останките. Парчетата метал бяха свързващото звено, беше сигурна в това. Просто трябваше да разбере повече за тях.
— Не се тревожи — каза момичето и постави ръка на рамото на Ерик. — Ще разберем какво им има. Ще ги излекуваме. Можете ли двамата с Прия да останете за малко и да наглеждате пациентите? Ще се върна бързо.
Младежът кимна и се свлече с въздишка на земята до леглото на Феликс. Прия го наблюдава известно време, след което седна до него и стисна ръката му.